Неочакваният й страх обзе и мен по средата на смеха ми. Задавих се от горещия въздух, гърдите ми продължаваха да се надигат от обзелата ме болезнена истерия. Когато отново бях способна да дишам, нямаше и следа от черния ми хумор. Очите ми инстинктивно огледаха безбрежната пустиня, търсейки някакво доказателство, че не съм първата, която ще пропилее живота си по този начин.
Равнината беше невероятно просторна, но не можех да престана да търся трескаво… някакви останки.
Не, разбира се, че не — успокояваше се Мелани. — Джаред е много съобразителен. Никога не би дошъл тук неподготвен, както направихме ние. Никога не би изложил Джейми на опасност.
Сигурна съм, че си права — казах й аз. Искаше ми се да е вярно, колкото искаше и самата тя. — Сигурна съм, че никой друг в цялата вселена не би постъпил толкова глупаво. Освен това, вероятно той изобщо не е идвал тук, за да търси. Вероятно изобщо не му е идвало наум такова нещо. Иска ми се и на теб да не беше идвало.
Краката ми продължаваха да се движат. Почти не забелязвах това. То означаваше толкова малко в сравнение с далечината пред нас. А и дори ако с помощта на някакво чудо можехме да се прехвърлим до самото подножие на платото, после какво? Бях абсолютно сигурна, че там няма нищо. Никой не ни чакаше в платото, за да ни спаси.
— Ще умрем — рекох аз. Изненадах се, че не усетих страх в гласа си. Беше просто факт, като всеки друг, например, че слънцето е горещо и че пустинята е суха. Щяхме да умрем.
Да. Тя също беше спокойна. Тази смърт беше по-лесно да бъде приета, отколкото факта, че усилията ни бяха резултат от безразсъдство.
— Това не те ли тревожи?
Тя се замисли за момент преди да отговори.
Поне се опитах преди да умра. И спечелих. Така и не ги предадох. Не им навредих. Направих всичко по силите ми, за да ги намеря. Опитах се да спазя обещанието си… да умра за тях.
Преброих деветнадесет крачки, преди да мога да отговоря. Деветнадесет бавни, напразни скърцания по пясъка.
— Ами аз защо умирам? — запитах се аз и болезненото усещане, че всеки момент ще се разплача, се върна. — Предполагам защото загубих, нали така? Това ли е причината?
Не — отвърна без да бърза тя. — Не ми се струва да е така. Мисля… ами мисля, че може би… умираш, за да си човек. В мисълта и се усещаше нещо почти като усмивка, когато тя си спомни глупавото двойно значение на фразата. След всичките планети и домакини, които си оставила след себе си, най-после си намерила мястото и тялото, за които ще умреш. Мисля, че си намерила дома си, Скитнице.
Десет скърцания на стъпките ми по пясъка. Вече нямах сили да си отворя устата.
Твърде зле. В такъв случай не успях да остана тук за по-дълго.
Не бях сигурна какво ми отговори. Може би се опитваше да ме накара да се почувствам по-добре. Отплата за това, че я бях довлякла тук да умре. Тя беше спечелила, така и не можах да я накарам да изчезне.
Стъпките ми станаха още по-бавни. Мускулите ми крещяха за милост, като че ли имах някакво средство да облекча болката им. Мисля, че щях да спра точно тук, но както винаги Мелани се оказа по-корава от мен.
Сега я усещах не само в главата си, но и в крайниците си. Крачките ми станаха по-широки, а пътеката, която очертавах след себе си — по-права. Благодарение само на силата на волята си тя влачеше полумъртвия ми труп към невъзможната цел.
Усещах я да изпитва неочаквана радост от тази безполезна борба. Също както аз я усещах, така тя чувстваше тялото ми. Сега нашето тяло: слабостта ми отстъпваше контрола на нея. Тя се радваше на свободата да движи ръцете и краката ни напред, независимо колко безсмислена беше подобна задача. Изпитваше блаженство от това, че отново беше тя. Дори болката от бавната ни смърт избледняваше в сравнение с това усещане.
Според теб какво има там? — попита ме тя, докато вървяхме към края. — Какво ще видиш, след като умрем?
Нищо. Думата беше празна, безмилостна и категорична. Има причина да я наричаме окончателна смърт.
Душите не вярват ли в задгробния живот?
Имаме толкова много животи. Да имаме още повече… би било прекалено. Умираме по малко всеки път, когато напускаме някой домакин. Живеем отново в следващия. Когато умра тук, това ще бъде краят.
Последва дълго мълчание, докато краката ни продължаваха да се влачат бавно напред.