Ами ти? — попитах накрая аз. — Продължаваш ли да вярваш, че има нещо повече, дори след всичко това? Мислите ми я отведоха към спомените й за края на човешкия свят.
Изглежда, че има някои неща, които не могат да умрат.
В мозъка ни виждахме лицата им по-близо и по-ясно. Любовта, която изпитвахме към Джаред и Джейми, беше много постоянна. В този миг се запитах дали смъртта е достатъчно силна да унищожи нещо толкова жизнено и осезаемо. Може би тази любов ще продължи да живее с нея в някакво приказно място с покрити с бисери врати. Не в мен.
Щеше ли да е облекчение да си свободен от нея? Не бях сигурна. Почувствах, че е част от това, което бях сега.
Успяхме да издържим само още няколко часа. Дори огромната сила на мисълта на Мелани не можеше да изстиска повече от отпадналото ни тяло. Вече почти не виждахме. Изглежда вече не можехме да намерим кислорода в сухия въздух, който вдишвахме и издишвахме. От болката устните ни отронваха силни стенания.
Никога не си се чувствала така зле, нали? — направих слаб опит да я подразня аз, докато се влачехме напред към ствола на едно изсъхнало дърво, което се издигаше с няколко стъпки по-високо от останалите храсти. Искахме да се възползваме от тънките сенки, които хвърляха клоните му, преди да паднем.
Не — призна тя. — Никога не е било толкова зле.
Стигнахме целта си. Мъртвото дърво хвърляше своята мрежеста сянка над нас и краката ни се подкосиха. Проснахме се на земята по корем, защото не искахме слънцето да грее в лицето ни.
Главата ни сама се извърна на една страна, търсейки парещия въздух. Вгледахме се в пясъка на сантиметри от носа ни и слушахме хрипливото си дишане.
След известно време, не знаехме дали беше дълго или кратко, затворихме очи. Клепачите ни бяха яркочервени отвътре. Не можехме да усетим слабата шарена сянка, която хвърляше дървото. Може би вече не достигаше до нас.
Колко дълго? — попитах я аз.
Не знам. Никога преди не съм умирала.
Един час? Повече?
Знаеш толкова, колкото и аз.
Къде е койотът, когато наистина има нужда от него?
Може би ще имаме късмет… да не попаднем в ноктите на някой звяр или нещо… Не можа да довърши мисълта си.
Това беше последният ни разговор. Беше много трудно да се съсредоточа, за да образувам думи. Имаше повече болка, отколкото предполагахме, че ще има. Всички мускули на тялото ни се бунтуваха, свиваха се и се разпущаха, докато се бореха със смъртта.
Ние не се борехме. Бяхме се отпуснали и чакахме, а мислите ни ту потъваха, ту изплуваха безразборно от спомените ни. Докато все още бяхме в съзнание, мислено си тананикахме някаква приспивна песен. Беше тази, която използвахме да успокояваме Джейми, когато земята беше прекалено твърда, въздухът твърде студен или страхът много голям, за да заспи. Чувствахме главата му да се притиска в празнината точно под рамото ни и формата на гръбнака му под ръката ни. А когато ни се стори, че полагаме глава върху нечие по-широко рамо, ни успокояваше нова приспивна песен.
Клепачите ни потъмняха, но не от смъртта. Беше настъпила нощта и това ни натъжи. Без дневната жега вероятно щяхме да издържим по-дълго. В един неясен промеждутък от време стояхме сред пълен мрак и тишина. После се чу звук.
Почти не му обърнахме внимание. Не бяхме сигурни дали не си бяхме въобразили. Може би все пак беше койот. Искахме ли това? Не знаехме. Загубихме мисълта си и забравихме за звука.
Нещо ни разтърси, задърпа вкочанените ни ръце, влачеше ги.
Не можехме да формираме думите, за да поискаме да стане бързо, но се надявахме, че ще е така. Зачакахме зъбите да се забият. Вместо това влаченето премина в бутане и усетихме лицето си обърнато към небето. После то се разля върху него — мокро, прохладно, невъзможно. Стичаше се по очите ни, измиваше мръсотията от тях. Очите ни премигнаха срещу стичащата се течност. Не ни пукаше за мръсотията. Брадичката ни се изви нагоре, отворихме отчаяно устата си със сляпа, патетична слабост, като новоизлюпено птиче.
Стори ни се, че чухме въздишка.
А после водата потече в устата ни, ние я погълнахме жадно и се задавихме от нея. Водата изчезна, докато се давехме, а ръцете ни посегнаха да я хванат. Последва тежко потупване по гърба ни, докато отново можехме да дишаме. Ръцете ни продължаваха да хващат въздуха и да търсят водата.
Този път определено чухме въздишка. Нещо притисна напуканите ни устни и водата потече отново. Гълтахме, като този път внимавахме да не се задавим. Не че толкова ни беше грижа, ако се случеше, но не искахме отново да ни бъде отнета.