Пихме, докато коремът ни се поду и ни заболя. Водата постепенно спря и от гърдите ни се изтръгна хриптящ звук в знак на протест. До устните ни беше допрян друг ръб и продължихме припряно да гълтаме, докато и той се изпразни.
След още една глътка и коремът ни щеше да експлодира, но въпреки това премигнахме и се опитахме да фокусираме зрението си, за да видим дали можем да намерим още. Беше прекалено тъмно.
Не виждахме нито една звезда. После отново премигнахме и разбрахме, че мракът е много по-близо от небето. Една фигура се беше надвесила над нас, по-черна от нощта.
В нея се чу да се трие някакъв плат, а пясъкът под една пета се размърда. Фигурата се отдръпна и чухме раздиращ звук — звукът на цип, който раздра абсолютната тишина на нощта.
В очите ни като нож се вряза светлина. Простенахме от болка и ръката ни излетя нагоре да покрие затворените ни очи. Дори зад клепките светлината беше прекалено ярка. Тя изчезна и ние почувствахме дъха от следващата въздишка върху лицето си.
Внимателно отворихме очи, почувствали се по-слепи отпреди. Който и да стоеше над нас, беше напълно неподвижен и не казваше нищо. Започнахме да чувстваме напрежението на мига, но то беше някак далеч, извън нас. Не ни беше грижа за каквото и да било, освен за водата в корема и къде можем да намерим още. Опитахме се да се съсредоточим, за да видим какво ни беше спасило.
Първото нещо, което различихме, след като премигвахме в продължение на минути, беше плътната белота, която се спускаше от тъмното лице — милиони бледи тресчици в нощта. Когато осъзнахме, че това е брада — като на Дядо Коледа, мисълта ни заработи по-бързо. Другите черти от лицето бяха доставени от паметта ни.
Всичко си дойде на мястото — големият, орлов нос, широките скули, гъстите бели вежди, а очите бяха хлътнали дълбоко в набръчканата кожа. Макар да виждахме само частици от всяка черта, знаехме как ще изглеждат те на светлината.
— Чичо Джеб — изграчихме изненадани ние, — ти ни намери!
Чичо Джеб, който премигваше до нас, се заклати назад на пети, когато произнесохме името му.
— Е, добре — рече той с дрезгавия си глас, върнал ни към стотици спомени. — Ама, че каша.
Глава 13
Осъдена
— Те тук ли са? — произнесохме задавено думите ние. Изхвръкнаха от нас, както водата от дробовете ни. След нея само този въпрос имаше значение. — Успяха ли да дойдат?
Беше невъзможно да видим изражението на лицето на чичо Джеб в тъмното.
— Кой? — попита той.
— Джейми и Джаред! — прошепнахме със затаен дъх ние. — Джаред беше с Джейми. Нашият брат! Те тук ли са? Дойдоха ли? И тях ли ги намери?
— Не. — Отговорът беше категоричен и в него нямаше нито съжаление, нито изобщо някаква емоция.
— Не — прошепнахме ние. Не повтаряхме думата след него, а протестирахме, че сме се върнали към живота. Какъв беше смисълът? Отново затворихме очи и се вслушахме в болката на тялото ни. Оставихме я да заглуши душевната ни болка.
— Виж — каза след малко чичо Джеб, — трябва да се погрижа за една работа. Почини си малко, докато се върна за теб.
Не вникнахме в значението на думите му, чухме само звуците. Очите ни продължаваха да са затворени. Стъпките му със скърцане се отдалечиха от нас. Не можехме да кажем в каква посока се отправи. А и това не ни интересуваше.
Нямаше ги. Нямаше начин да ги намерим, нямаше надежда.
Джаред и Джейми бяха изчезнали. Това беше нещо, което умееха да правят добре, и ние някога нямаше да ги видим отново.
Водата и прохладният нощен въздух проясниха главата ни, а това беше нещо, което не искахме да се случи. Обърнахме се по корем, за да заровим отново лицето си в пясъка. Бяхме толкова уморени. Това беше нещо повече от изтощение, някакво по-дълбоко, болезнено състояние. Разбира се, че бихме могли да заспим. Не ни оставаше нищо друго, освен да не мислим. Можехме да го направим.
И го сторихме.
Когато се събудихме, беше все още нощ, но на източния хоризонт се задаваше зората. Планините бяха очертани в убито червено. В устата си усещахме вкус на пясък и в първия момент си помислихме, че сме сънували появата на чичо Джеб. Разбира се, че сме сънували.
Тази сутрин главата ни беше по-ясна и бързо забелязахме странното нещо близо до дясната ни буза — нещо, което не беше нито скала, нито кактус. Докоснахме го. Беше твърдо и гладко. Побутнахме го и отвътре се разнесе прекрасният звук на плискаща се вода.