Чичо Джеб беше истински и ни беше оставил една манерка.
Седнахме предпазливо на земята, изненадани, че не се счупихме на две като изсъхнала вейка. Всъщност се чувствахме добре. Водата явно е имала време да се разнесе из тялото ни. Болката беше притъпена и за пръв път от дълго време отново почувствахме глад.
Пръстите ни бяха изтръпнали и непохватни, докато отвивахме капачката на манерката. Не беше пълна до горе, но вътре имаше достатъчно вода да издуем отново корема си. Като че ли се беше свил. Изпихме я всичката. Вече нямаше да я пестим.
Пуснахме металната манерка върху пясъка и тя тупна с глух звук в предутринната тишина. Сега бяхме напълно будни. Въздъхнахме, предпочитайки безсъзнанието и заровихме лицето си в ръце. А сега какво?
— Защо му даде вода, Джеб? — попита ядосано един глас близо зад гърба ни.
Извърнахме се и застанахме на колене. Това, което видяхме, накара сърцето ни да подскочи и събуждането ни да прерасне в изумление.
Близо до мястото, където бях коленичила, под дървото се бяха наредили в полукръг осем човека. Нямаше съмнение, че всичките бяха хора. Никога не бях виждала лица с такива изражения — не като нашите. Устните бяха изкривени от злоба и изтеглени назад над стиснатите зъби като на диви животни. Веждите бяха сбърчени ниско над очите, които пламтяха от гняв.
Шестима мъже и две жени, някои от които много едри и повечето по-едри от мен. Усетих как кръвта се отдръпна от лицето ми, когато разбрах защо държаха ръцете си по такъв странен начин стиснати здраво отпред. Всеки държеше по един предмет. Държаха оръжия. Някои имаха ножове — няколко къси, като тези в кухнята ми, а други по-дълги. Един беше огромен и страховит. Такъв нож не беше за кухня. Мелани ми подсказа думата: мачете. Други държаха дълги колове — имаше метални и дървени. Тояги.
По средата разпознах чичо Джеб. В ръцете си държеше отпуснато един предмет, какъвто никога не бях виждала лично, а само в спомените на Мелани. Беше пушка.
Гледах с ужас, но Мелани гледаше на всичко това с почуда, объркана от броя им. Осем оцелели човека. Беше предположила, че Джеб е сам или в най-добрия случай са само двама. Това, че виждаше толкова много себеподобни, я изпълваше с радост.
Ти си една идиотка — рекох й аз. — Погледни ги. Вгледай се в тях.
Накарах я да ги погледне от моята гледна точка, да види заплашителните им фигури, облечени в мръсни дънки и леки памучни ризи, посивели от прах. Може някога да са били хора, но сега бяха нещо друго. Бяха варвари, чудовища. Бяха се надвесили над нас, жадни за кръв. Във всеки чифт очи се четеше смъртна присъда.
Мелани видя всичко това и макар с неохота, трябваше да признае, че бях права. В този момент нейните така обичани хора се бяха превърнали в нещо възможно най-лошо, като онези вестникарски истории, за които прочетохме в изоставената барака. Гледахме убийци.
Трябваше да бъдем по-благоразумни, трябваше да умрем още вчера.
Защо спаси живота ни чичо Джеб, за това ли?
Потръпнах при тази мисъл. Припомних си разни истории за човешките жестокости. Бяха направо непоносими. Може би трябваше повече да се съсредоточа. Знаех, че има причини, поради които хората не убиват веднага враговете си и ги оставят още известно време живи. Заради неща, които искаха от мозъците или от телата им…
Разбира се, веднага ми дойде наум за една тайна, която те искаха от мен. Тази, която никога няма да им кажа, независимо от това какво щяха да ми направят. По-скоро бих се самоубила.
Не позволих на Мелани да види тайната, която пазех. Използвах собствените й защити срещу нея и издигнах стена в главата си, за да я скрия зад нея, докато за пръв път след имплантирането ми разсъждавах за тази информация. Преди нямаше причина да го правя.
От другата страна на стената Мелани дори не проявяваше любопитство, не направи опит да премине през нея. Имаше си по-непосредствени грижи от факта, че не само тя крие някаква информация.
Имаше ли значение, че пазех тайната си от нея? Не бях толкова силна, колкото Мелани. Не се съмнявах, че може да издържи на мъчение. Колко болка бих могла да изтърпя преди да им кажа всичко, което поискат?
Усетих как стомахът ми се надигна. Самоубийството беше отблъскваща възможност. Беше дори по-лошо, защото пак щеше да е убийство. Дали щеше да е мъчение или смърт, Мелани също щеше да бъде потърпевша. Ще трябва да почакам, докато разбера, че нямам абсолютно никакъв друг избор.