— Нямаш намерение да му кажеш, нали?
Беше гласът на Маги, който се чуваше на няколко крачки зад мен и звучеше като обвинение.
— Той има право да знае — отвърна Джеб. Отново усетих упоритите нотки в гласа му.
— Това не е любезно от твоя страна, Джебедая.
— Животът не е любезен, Магнолия.
Беше ми трудно да реша кой от двамата ме плаши повече. Дали беше Джеб, който изглеждаше така решен да ме остави жива? Или Маги, която първа спомена за доктора — дума, изпълваща ме с инстинктивен страх, но която изглежда се безпокоеше повече от жестокостта, отколкото брат й?
Отново продължихме да вървим няколко часа в мълчание. Когато краката ми започнаха да се подкосяват, Джеб ми помогна да седна на земята и поднесе една манерка към устните ми, както го беше сторил през нощта.
— Кажи ми, когато си готова — рече ми той. Гласът му ми се стори любезен, макар да знаех, че това е лъжливо тълкуване.
Някой нетърпеливо въздъхна.
— Защо правиш това, Джеб? — попита един мъж. Бях чувала гласа и преди; беше на един от двамата братя. — За доктора ли? Можеше просто да го кажеш на Кайл. Не беше нужно да насочваш пушката срещу него.
— Кайл има нужда по-често да насочват пушка срещу него — рече сърдито Джеб.
— Моля те, кажи ми, че не правиш това от състрадание — продължи мъжът. — След всичко, което си видял…
— След всичко, което съм видял, ако не съм се научил на състрадание, не бих струвал много. Обаче тук не става дума за състрадание. Ако изпитвах достатъчно състрадание към това нещастно създание, щях да я оставя да умре.
Потреперих в горещия като в пещ въздух.
— Тогава, защо? — настоя братът на Кайл.
Последва продължително мълчание, а после ръката на Джеб докосна моята. Аз се хванах за нея, защото имах нужда от помощ, за да се изправя на крака. Той опря другата си ръка в гърба ми и отново тръгнах напред.
— От любопитство — каза с глух глас Джеб.
Никой не отговори. Докато вървяхме, се замислих върху няколко сигурни факта.
Първият. Не бях първата душа, която залавяха. Тук това беше установена практика. Този „доктор“ се беше опитвал да получи търсения от него отговор от други преди мен. Странното беше, че не можех да се настроя да се надявам на бърз край или да се опитам да повлияя на развръзката. Беше лесно да стане дори без да направя нещо сама. Просто трябваше да им кажа една лъжа — да се престоря, че съм Търсач, да им кажа, че в момента колегите ми ме търсят, да се разбунтувам, да ги заплаша.
Или да им кажа истината — че в мен живее Мелани и че тя ме беше довела тук. Те можеха да видят в това друга, много по-неустоима лъжа в идеята, че човекът може да продължи да живее дори след имплантацията. Тя беше толкова примамлива за вярване от тяхна гледна точка, така коварна, че те щяха да повярват повече, че съм Търсач, отколкото ако го твърдях. Щяха да предположат, че е уловка, щяха да се отърват бързо от мен и щяха да намерят ново място, където да се скрият, далеч от тук.
Вероятно си права — съгласи се Мелани. — Това бих направила.
Обаче още не бях изпитала болка, а и никой начин за самоубийство не ми допадаше. Инстинктът ми за оцеляване държеше устата ми затворена. Споменът от последния ми сеанс с Утешителката — едно толкова цивилизовано време, че ми се струваше, че е било на друга планета — премина светкавично през главата ми. Тогава Мелани се държеше предизвикателно в желанието си да бъде унищожена, очевидно беше някакъв самоубийствен импулс, но по-скоро фиктивен. Спомних си как тогава си бях помислила колко трудно е да мислиш за смърт, настанена в удобно кресло.
Миналата нощ Мелани и аз искахме да умрем, но тогава смъртта беше само на сантиметри от нас. Сега, когато отново бях на крака, беше различно.
Аз също не искам да умра — прошепна Мелани. — Но може би грешиш. Може би не поради тази причина продължават да ни държат живи. Не разбирам защо го правят… — Тя не искаше да си представи нещата, които можеха да ни сторят. Бях сигурна, че би могла да се сети за много по-лоши неща, отколкото аз. — Какъв отговор биха могли така силно да искат да получат от теб?
Никога няма да го кажа. Нито на теб, нито на който и да е човек.
Смела декларация. Обаче тогава все още не бях изпитала болка…
Мина още един час. Слънцето грееше право над нас и усещах горещината му като корона върху косата си, когато звукът се промени. Скърцащите стъпки пред мен, на които почти бях престанала да обръщам внимание, започнаха да отекват като ехо. Стъпките на Джеб продължаваха да скърцат в пясъка като моите, но някои пред нас беше стигнал нов терен.