— Сега внимателно — предупреди ме Джеб. — Пази си главата.
Аз се поколебах, защото не знаех за какво трябва да внимавам или как да внимавам със завързани очи. Ръката му се премести от гърба ми върху главата и ме накара да я наведа. Наведох се напред. Вратът ми беше схванат.
Той отново започна да ме насочва напред и аз чух стъпките също да отекват. Повърхността не отстъпваше под краката ни като пясъка. Беше равна и твърда.
Слънцето изчезна… Вече не чувствах да изгаря кожата ми и да прониква през косата ми.
Направих още една крачка и ме лъхна нов въздух. Не беше вятър. Беше застоял. Навлязох сред него. Сухият пустинен вятър го нямаше. Този въздух беше неподвижен и прохладен. В него едва-едва се долавяше влага, която имаше мирис и вкус на плесен. В главата ми и тази на Мелани беше пълно с въпроси. Тя искаше да зададе своите, но аз мълчах. Сега нито аз, нито тя можехме да кажем нещо, което да ни помогне.
— Е, добре, можеш да се изправиш — каза ми Джеб.
Повдигнах бавно глава. Дори с превръзката на очите можех да кажа, че няма светлина. По краищата на кърпата се виждаше само мрак. Чувах другите зад мен да забавят нетърпеливо ход, докато ни изчакват да продължим напред.
— Оттук — каза Джеб и отново започна да ме насочва. Ехото от стъпките ни идваше отблизо… Пространството, в което се намирахме, трябва да беше твърде тясно. Усетих, че инстинктивно навеждам глава.
Изминахме още няколко крачки, а после направихме рязък завой, който като че ли ни насочи обратно на посоката, от която дойдохме. Земята под нас постепенно се превърна в наклон, който водеше надолу. С всяка крачка ставаше по-голям и Джеб започна да ме подкрепя с грубата си ръка, за да не падна. Не знам колко пъти се подхлъзнах по пътя в мрака. Стори ми се, че спускането продължи по-дълго, отколкото беше в действителност, защото вървях все по-бавно поради обхваналия ме ужас.
Направихме друг завой, после подът започна да се издига нагоре. Чувствах краката си така изтръпнали и вдървени, че когато стана още по-стръмно, Джеб трябваше почти да ме влачи нагоре. Колкото повече напредвахме, толкова повече във въздуха се усещаше мирис на плесен и влага, но продължаваше да е все така тъмно. Единственият звук идваше от стъпките ни и тяхното отразявано отблизо ехо.
Пътят стана равен и започна да лъкатуши като серпантина.
Най-сетне в горния и в долния край на кърпата започна да прониква светлина. Искаше ми се тя да се смъкне, защото бях прекалено уплашена, за да я смъкна сама. Струваше ми се, че няма да се чувствам толкова ужасена, ако виждах къде се намирам и кой е с мен.
Със светлината се чу и шум. Беше странен, като някакво тихо бълбукане. Звучеше почти като водопад. Бълбукането стана по-силно и докато вървяхме напред и се приближавахме към него, започна все по-малко да прилича на вода. Непрекъснато се променяше. Ставаше ту по-глухо, ту по-отчетливо, след това звуците се смесваха и отекваха. Ако не бяха така нестройни, щяха да звучат като постоянната не много хармонична музика, която бях чувала в Пеещия свят.
Мракът пред очите ми от превръзката засилваше спомена ми за слепотата.
Мелани преди мен разбра на какво се дължи какофонията. Никога преди не бях чувала този звук, защото никога преди не съм била с много хора.
Кавга — бе категорична тя. — Като че ли се карат много хора.
Вниманието й беше привлечено от звука. Още хора ли имаше тук? Дори фактът, че бяхме видели осем души, беше изненадал и двете. Какво беше това място?
Някакви ръце докоснаха задната част на врата ми и аз се отдръпнах от тях.
— Спокойно — рече Джеб и свали превръзката от очите ми.
Премигнах бавно и сенките около мен придобиха форма. Разбрах: груби, неравни стени и таван, отъпкан под, покрит с прах. Намирахме се някъде под земята в естествена пещера. Не би трябвало да е много надълбоко. Помислих си, че изкачването нагоре беше продължило по-дълго, отколкото спускането надолу.
Скалистите стени и таванът бяха тъмно червеникавокафяви. И бяха надупчени от плитки дупки, като швейцарско сирене. Ръбовете на по-ниските дупки бяха изтъркани, но на кръговете над главата ми бяха по-ясно очертани и изглеждаха остри.
Светлината идваше от една кръгла дупка пред нас, чиято форма не приличаше на останалите дупки, с които бе осеяна пещерата, но беше по-голяма. Това беше вход, врата към по-светло място. Мелани проявяваше нетърпение, впечатлена от идеята за присъствието на още хора. Аз се дръпнах назад, давайки си внезапно сметка, че може би за мен ще е по-добре да съм сляпа, отколкото да виждам.