Джеб въздъхна.
— Съжалявам — рече толкова тихо той, че със сигурност го чух само аз.
Опитах се да преглътна, но не можах. Започна да ми се вие свят, но може да беше от глад. Ръцете ми трепереха като листа под напора на вятър, когато Джеб ме накара да се промъкна през голямата дупка.
Тунелът премина в зала, толкова просторна, че отначало не можах да повярвам на очите си. Таванът беше прекалено светъл и прекалено високо — беше като някакво изкуствено небе. Опитах се да разбера какво го осветява, но от него струеше силна светлина, от която очите ме заболяха. Очаквах шумът да стане по-силен, но в огромната пещера внезапно настъпи мъртва тишина. Подът не беше така осветен като яркия таван далеч над нас. Затова ми трябваше малко време, за да могат очите ми да свикнат и да разберат какви са тези очертания.
Беше тълпа. Нямаше друга дума за това — беше тълпа от хора, които стояха мълчаливи и неподвижни. Всички ме гледаха със същата ненавист, изписана на лицата им, каквато бях забелязала още призори.
Мелани беше прекалено изумена да направи каквото и да било, освен да започне да брои. Десет, петнадесет, двадесет… двадесет и пет, двадесет и шест, двадесет и седем…
Не ме интересуваше колко бяха. Опитах се да й кажа колко малко значение имаше това. За да ни убият, не бяха нужни двадесет души. За да ни убият. Опитах се да я накарам да разбере колко несигурно е положението ни, но в момента тя не обръщаше внимание на предупрежденията ми, изумена от този човешки свят, за който никога не беше подозирала, че може да види тук.
От тълпата напред излезе един мъж и очите ми първо се вгледаха в ръцете му, за да видят какво оръжие държи. Те бяха стиснати в юмруци, но не държаха нищо заплашително. След като зрението ми се нагоди към заслепяващата светлина, забелязах слънчевия загар по кожата му и я познах.
Задушавайки се от внезапно обзелата ме надежда, вдигнах очи към лицето на мъжа.
Глава 14
Обект на спорове
И за двете беше прекалена изненада да го заварим тук, след като вече се бяхме примирили, че никога повече няма да го видим и бяхме повярвали, че сме го загубили завинаги. Замръзнах на мястото си и бях неспособна да реагирам. Исках да погледна към чичо Джеб, да разбера отговора му, който разби сърцето ми в пустинята, но не можех да мръдна очи. Взирах се с недоумение в лицето на Джаред.
Мелани реагира различно.
— Джаред — изкрещя тя, въпреки че от увреденото ми гърло излезе само нещо като грачене.
Блъсна ме напред по същия начин, както го беше сторила в пустинята, установявайки контрол върху вцепененото ми тяло. Единствената разлика беше, че този път го направи със сила. Не бях достатъчно бърза, за да я спра.
Хвърли се напред и вдигна нагоре ръце, за да го достигне. Изкрещях мислено, за да я предупредя, но тя не ме слушаше. Почти не съзнаваше, че съм там.
Никой не се опита да я спре, когато пристъпи неуверено към него. Никой, освен мен. Беше стигнала на сантиметри от Джаред и продължаваше да не вижда това, което виждах аз. Не виждаше как се беше променило лицето му през дългите месеци на раздяла, колко сурово беше станало, как сега чертите му бяха по-различни. Не забелязваше, че несъзнателната усмивка, която помнеше, няма физически да подхожда на това ново лице. Беше го видяла само веднъж начумерен и опасен, но това изражение бе нищо в сравнение с израза на лицето му сега. Тя не го забелязваше, а може би и не я беше грижа.
Протегната му ръка беше по-дълга от моята.
Преди Мелани да успее да накара пръстите ми да го докоснат, той рязко замахна и ме удари през лицето. Ударът беше толкова силен, че краката ми се отделиха от земята преди главата ми да се удари в скалистия под. Чух как останалата част от тялото ми се стовари върху земята с глух звук, но не усетих съприкосновението. Вдигнах рязко очи нагоре, а в ушите си усетих пронизителен звук. Помъчих се да преодолея замайването, от което се страхувах, че ще загубя съзнание.
Глупачка, глупачка — проплаках аз. — Казах ти да не го правиш.
Джаред е тук, Джаред е жив, Джаред е тук — повтаряше несвързано думите тя, като че ли бяха припев на песен.
Опитах се да фокусирам погледа си, но странният таван ме заслепяваше. Извърнах глава настрани от светлината и докато преглъщах поредното хлипане, усетих как болката пронизва едната страна на лицето ми. Причинена от един-единствен спонтанен удар, тя беше направо нетърпима. Как можех да се надявам, че ще изтърпя продължително, добре пресметнато насилие?