— Всеки намира утеха по свой начин.
— Тази Скитница ще има нужда от повече спокойствие, отколкото много други, заради твоя стил на търсене.
Чуха се резки звуци — бързи стъпки по твърд под. Когато заговори отново, гласът на жената идваше от далечния край на стаята:
— В първите дни на тази окупация щеше да реагираш още по-зле.
— Може пък твоята реакция да не е добра за мирно време.
Жената се засмя, но смехът й прозвуча фалшиво — в него нямаше истинско веселие. Изглежда, че умът ми се беше приспособил да отличава верните от фалшивите тонове.
— Ти нямаш истинска представа какво изисква Призванието ми. Трябва дълги часове да стоя наведена над нашите папки и карта. Това е най-вече кабинетна работа. Конфликтите и насилието, за които мислиш, не се случват много често.
— Преди десет дни ти беше въоръжена със смъртоносни оръжия, докато преследваше това тяло.
— Уверявам те, че беше изключение, а не правило. Не забравяй, че оръжията, от които се отвращаваш, са насочени срещу такива като нас винаги, когато Търсачите не са достатъчно бдителни. Хората с удоволствие ни избиват, когато имат такава възможност. Онези, чийто живот е засегнат от войната, гледат на нас като на герои.
— Говориш така, сякаш все още се води война.
— За остатъците от човешката раса се води.
Това бяха силни думи за ушите ми. Тялото ми реагира на тях. Почувствах, че дишането ми се ускорява, чух сърцето ми да бие по-силно от обикновено. До леглото, върху което лежах, една машина регистрира с приглушено пиукане настъпилата промяна. Лечителят и Търсачът бяха прекалено увлечени от разногласията си, за да забележат.
— Но това е война, която дори те трябва да разберат, че е отдавна загубена. Те са много по-малко. Какво беше съотношението, един милион срещу едно? Предполагам, че това ти е известно.
— Според изчисленията ни дори малко повече в наша полза — призна неохотно тя.
Изглежда, че Лечителят остана доволен от тази информация и затова не каза нищо в отговор. За момент настъпи тишина.
Възползвах се от нея, за да преценя положението. Много неща бяха очевидни.
Намирах се в Лечебница, възстановявах се от необикновено травматизиращо внедряване. Бях сигурна, че приелото ме тяло беше напълно излекувано, преди да ми бъде дадено на разположение. Едно непоправимо увредено тяло домакин щеше да бъде ликвидирано.
Замислих се върху противоречивите мнения на Лечителя и Търсача. Според дадената ми информация преди да избера да дойда тук правото беше на страната на Лечителя. Войната с малкото останали тук-там хора беше приключила. Гледана от космоса, планетата, наречена Земя, беше мирна и ведра, примамващо зелена и синя, обгърната от безвредни бели изпарения. С една дума, за душата сега тук цареше пълна хармония.
Словесните несъгласия между Лечителя и Търсача бяха необичайни. В тях се чувстваше странна агресивност, неприсъща за нашия вид. Това ме учуди. Възможно ли беше да са верни разпространяваните шепнешком слухове, които се носеха като вълни през мислите на… на…
Подразних се, че ми е трудно да си спомня името на последния вид, който беше мой домакин. Знаех, че имахме име. Обаче вече нямах никаква връзка с него. Не можех да си спомня нито една дума. Използвахме много по-опростен език от този — мълчаливия език на мисълта, който свързваше всички ни в един голям мозък. Това беше едно необходимо удобство, когато някой е вкоренен завинаги във влажната черна почва.
Можех да опиша тези видове с новия ми човешки език. Живеехме на дъното на голям океан, покриващ цялата повърхност на нашия свят — свят, който също имаше име, но и него не си спомних. Всеки от нас имаше по сто ръце и по хиляда очи във всяка ръка. Тъй като мислите ни бяха свързани, нямаше нито едно кътче из необятните води, което да не беше под наблюдение. Нямаше нужда от звук, така че нямаше как той да бъде чут. Опитвахме вкуса на водите, а зрението ни казваше всичко, което трябваше да знаем. Опитвахме вкуса на слънцата на много левги над водата и превръщахме този вкус в храната, от която имахме нужда. Мога да ни опиша, но не мога да ни назова. Въздъхнах заради загубеното знание, а после се върнах към мислите си за това, което бях дочула.
По правило душите не говорят нищо друго, освен истината. Разбира се, за Търсачите имат изисквания, нужни за Призванието им, но между души никога не е имало причина да се лъже. На мисловния език на предишния вид, в който бях внедрена, беше невъзможно да се лъже, дори и да искахме. Но въпреки, че бяхме заковани на едно място, ние си разправяхме разни истории, за да разсеем скуката. Разказвачеството беше най-цененият от всички таланти, защото облагодетелстваше всички.