Чух край себе си шум от стъпки. Извърнах инстинктивно очи, за да видя откъде ще дойде заплахата, и забелязах чичо Джеб да стои надвесен над мен. Беше протегнал наполовина ръката си към мен, но се поколеба и погледна настрани. Повдигнах съвсем малко глава, потискайки още един стон, за да видя какво вижда той.
Джаред се беше запътил към нас, а лицето му беше същото като на онези варвари в пустинята — само дето беше по-скоро красиво, отколкото плашещо в яда си. Сърцето ми се сви, а после започна да бие неравномерно и ми се прииска да се изсмея на себе си. Имаше ли значение дали е красив, или че го обичам, след като се канеше да ме убие?
Видях готовността му да убива в изражението му и се помъчих да си представя, че гневът ще надделее над експедитивността, но истинското желание за смърт ми убягваше.
Джеб и Джаред продължително се изгледаха. Джаред ту стискаше зъби, ту ги отпускаше, но лицето на Джеб беше спокойно. Мълчаливият сблъсък приключи, когато Джаред внезапно въздъхна ядосано и отстъпи крачка назад. Джеб протегна ръка към моята и пъхна другата под гърба ми, за да ме повдигне. Главата ми се въртеше и ме бодеше, а стомахът ми се повдигаше. Ако не беше празен от дни, може би щях да повърна. Имах чувството, че краката ми не докосват земята. Заклатих се и политнах напред. Джеб ме хвана за лакътя и ми помогна да се задържа права.
Джаред наблюдаваше всичко това с оголени в гримаса зъби.
Като някакъв идиот Мелани се мъчеше отново да го достигне. Обаче вече бях преодоляла шока, че го виждах тук и в този момент не бях толкова глупава като нея. Не й позволих отново да се втурне напред. Затворих я зад всички прегради, които имах в главата си.
Просто кротувай. Не виждаш ли колко ме мрази? Всичко, което кажеш, ще влоши още повече нещата. Мъртви сме.
Но Джаред е жив, Джаред е тук — продължаваше да нарежда тя.
Тишината в пещерата беше нарушена: от всички страни едновременно се чу шепот, като че ли бях пропуснала да забележа нещо. Не можех да видя никакъв смисъл в това шушукане.
Очите ми бързо заоглеждаха човешката тълпа — всички бяха възрастни, сред тях нямаше по-дребна и по-младежка фигура. Сърцето ме прониза от това отсъствие, а Мелани се помъчи да зададе гласно въпроса. Решително й попречих. Тук нямаше нищо за гледане, нищо освен гняв и омраза, изписани на някакви чужди лица или гняв и омраза върху лицето на Джаред.
В този момент през шушукащата тълпа си проби път друг мъж. Беше слаб и висок, а очертанията на костите му под кожата личаха по-ясно, отколкото на повечето от останалите. Косата му имаше неопределен цвят — или бледо кестенява, или безлично тъмноруса. Чертите на лицето му бяха меки и фини. То не изразяваше гняв и тъкмо това привлече вниманието ми.
Другите сториха път на този явно скромен човек, показвайки, че той се ползва с известен авторитет сред тях. Само Джаред не се отмести и продължаваше да ме гледа. Високият мъж го заобиколи, без да обръща внимание на препятствието, като че ли то беше купчина камъни.
— Добре, добре — каза той със странно бодър глас, докато заобиколи, за да се изправи срещу мен. — Ето ме. Какво имаме тук?
Отговорът дойде от леля Маги, която застана до него.
— Джеб го е намерил в пустинята. Беше нашата племенница Мелани. Изглежда, че е следвала указанията, които й бе дал. — Тя хвърли сърдит поглед на Джеб.
— Хм, хм — рече кльощавият мъж и ме огледа с любопитство. В преценката му забелязах нещо странно. Изглеждаше така, като че ли му хареса това, което видя. Не можех да си обясня защо.
Извърнах очи и спрях погледа си на една млада жена, която надникна от едната му страна. Беше сложила ръката си върху неговата. Вниманието ми беше привлечено от необичайния цвят на косата й.
Шарън! — извика Мелани.
Братовчедката на Мелани разбра по очите ми, че я познах и лицето и стана сурово. Изблъсках грубо Мелани назад в главата си.
Шшт!
— Хм, хм — рече отново високият мъж и закима с глава. Протегна едната си ръка към лицето ми и се изненада, когато се отдръпнах и се притиснах до Джеб. — Няма нищо — каза високият мъж и леко се усмихна, за да ме успокои. — Няма да те нараня.