— Джейми — успях да промълвя аз, когато светлината се отдръпна от очите ми.
Изведнъж лицето на Джаред се оказа съвсем близо. Беше се надвесило над мен и ме гледаше напрегнато.
— Джейми? — отново повторих аз, този път като въпрос. — Джейми?
Дрезгавият глас на Джеб отговори като че ли някъде отдалеч.
— Момчето е добре. Джаред го доведе тук.
Видях как измъченото лице на Джаред бързо изчезна в тъмната мъгла, която покри очите ми.
— Благодаря ти — прошепнах аз.
После настъпи пълен мрак.
Глава 15
Пазена
Когато дойдох в съзнание, не бях дезориентирана. С две думи, знаех точно къде се намирам, продължавах да държа очите си затворени и да дишам равномерно. Опитах се да науча колкото е възможно повече какво точно е положението ми, без да показвам, че отново съм в съзнание.
Бях гладна. Стомахът ме присвиваше и издаваше гневни звуци. Съмнявах се, че те ще ме издадат. Бях сигурна, че беше къркорил и протестирал дори и докато съм спяла.
Главата адски ме болеше. Беше невъзможно да разбера до каква степен това се дължеше на умората и до каква от ударите, които бях получила.
Лежах върху твърда повърхност. Беше груба и… с малки издатини. Не беше плоска, а странно извита, като че ли лежах в някаква плитка купа. Не се чувствах удобно. Гърбът и бедрата ми пулсираха от това, че бях така свита. Вероятно тъкмо тази болка ме беше събудила. Изобщо не бях отпочинала.
Беше тъмно. Можех да разбера, без да отварям очи. Не цареше пълен мрак, но все пак беше много тъмно. Във въздуха миризмата на плесен беше дори по-силна отпреди. Беше влажен и застоял с особен, парлив вкус, който като че ли бе заседнал в гърлото ми. Температурата беше по-ниска, отколкото в пустинята, но необичайната влага го правеше почти неприятен. Отново се потях и водата, която ми беше дал Джеб, излизаше през порите ми.
Чувах как ехото от дишането ми се отразява от някаква преграда на крачки от мен. Може би бях близо до стена, но предположих, че се намирам в много малко помещение. Напрегнах колкото е възможно слух и ми се стори, че ехото от дишането ми се отразява и от другата ми страна.
След като реших, че все още се намирам някъде в подземните пещери, в които ме беше довел Джеб, бях напълно сигурна, че ще ги видя, когато отворя очи. Сигурно бях в някаква малка дупка в скалата, с тъмночервени стени, осеяни с дупчици като швейцарско сирене.
Беше тихо, като се изключат звуците, издавани от тялото ми. Тъй като ме беше страх да отворя очи, разчитах на ушите си, а в това нямаше логика. Не биха ме оставили без пазач, нали? Чичо Джеб и вездесъщата му пушка или някой по-малко състрадателен. Да ме оставят сама… това не би отговаряло на бруталната им природа, на естествения им страх и омраза към това, което бях.
Освен ако…
Опитах се да преглътна, но ужасът ме стисна за гърлото. Не биха ме оставили сама. Освен ако са ме помислили за умряла или след като са се уверили, че скоро ще бъда. Или пък в тези пещери имаше места, от които никой не би могъл да се върне.
Картината, която си представях за обкръжаващата ме среда, непрекъснато се променяше в замаяната ми глава. Видях се на дъното на дълбока шахта, или сред стените на тясна гробница. Дишането ми се ускори, докато се мъчех да определя дали въздухът е застоял и дали кислородът в него намалява. Напълних дробовете си с въздух, готова да изкрещя, но стиснах зъби и не му позволих да излезе.
Нещо остро и близко започна да стърже земята до главата ми. Изкрещях и звукът прониза тишината на малкото помещение.
Рязко отворих очи. Отдръпнах се от зловещия шум и се хвърлих към изсечената в скалата стена. Вдигнах нагоре ръце, за да защитя лицето си, а главата ми се удари болезнено в ниския таван.
Идеално кръглият изход към малката пещера, в която се бях свила, бе осветен от слаба светлина. Тя освети наполовина лицето на Джаред, когато той надникна през отвора и протегна едната си ръка към мен. Срещнах гневния му поглед и си спомних колко безшумен, като някакъв призрак, можеше да бъде, когато пожелаеше. Нищо чудно, че не го бях чула да седи на пост пред килията ми.
Обаче бях чула нещо. Докато мислех за това, Джаред протегна близо до мен ръката си, а стържещият звук се повтори. Погледнах надолу. При краката ми имаше някакъв пречупен пластмасов лист, който служеше за поднос, а върху него…
Хвърлих се към отворената бутилка с вода. Почти не обърнах внимание как Джаред изкриви устата си от погнуса, докато поднасях бутилката към устните си. Бях сигурна, че по-късно това ще ме разтревожи, но сега единственото нещо, което ме интересуваше, беше водата. Чудех се дали някога в живота си отново ще приемам тази течност като нещо дадено. Като имах предвид, че животът ми тук едва ли щеше да трае дълго, вероятният отговор беше не.