Джаред беше изчезнал от кръглия отвор. Виждах само част от ръкава му, но нищо повече. Слабата светлина идваше от нещо близо до него. Имаше изкуствен синкав цвят.
Бях изгълтала половината от водата, когато някаква нова миризма привлече вниманието ми и ми каза, че тя не беше единственият подарък. Отново погледнах към подноса.
Храна. Те ме хранеха?
Подуших първо хляба — една тъмна франзела с неравна форма, но имаше също и купа с някаква прозрачна течност, от която се носеше силен аромат на лук. Когато се наведох още повече, видях някакви тъмни късове на дъното. До тях имаше три бели парчета с цилиндрична форма. Предположих, че са зеленчуци, но не можах да разбера точно какви.
Направих тези открития за секунди, но дори през това кратко време стомахът ми почти щеше да изскочи през устата, опитвайки се да стигне до храната. Разчупих хляба. Беше много плътен, пълен с цели житни зърна, които попадаха между зъбите ми, но вкусът му беше изключително богат. Не си спомнях да съм яла нещо по-превъзходно. Не можеше да се сравнява дори със смачканите чийтос. Движех челюстта си колкото е възможно по-бързо, гълтах повечето хапки от клисавия хляб полусдъвкани. Чувах как стомахът ми приемаше с къркорене всяка стигнала до него хапка. Не се почувства толкова добре, колкото предполагах. Оставен прекалено дълго празен, стомахът ми не прие добре храната.
Не обърнах внимание на това и преминах към течността — беше супа. Тя беше приета по-лесно. Като се изключи лукът, които бях подушила, вкусът й беше лек и приятен. Зелените късове бяха крехки. Започнах да пия направо от купата и ми се прииска да беше по-дълбока. Почуках дъното й, за да се уверя, че бях изпила всяка капка.
Белите зеленчуци бяха хрупкави и малко дървени на вкус. Бяха някакви корени. Не бяха толкова приятни като супата и като хляба, но бях благодарна заради размера им. Все още не бях напълнила стомаха си и вероятно бих посегнала и към самата табла, ако можех да я сдъвча.
Докато ядях, не ми дойде наум, че те не би трябвало да ме хранят. Освен ако Джаред не беше загубил спора си с доктора. Но в такъв случай защо тъкмо Джаред беше определен за мой пазач?
Бутнах подноса настрана, след като се изпразни и отново потръпнах от стържещия звук. Стоях опряна с гръб в стената на дупката си, докато Джаред протегна ръка, за да го прибере. Този път не ме погледна.
— Благодаря ти — прошепнах аз, докато отново се изтегляше назад. Не каза нищо, а и лицето му не се промени. Сега дори и ръкавът му не се виждаше, но бях сигурна, че е там.
Не мога да повярвам, че той ме удари — помисли по-скоро с изумление, отколкото с презрение Мелани. Още не беше преодоляла шока от случилото се. Аз обаче не бях изненадана. Разбира се, че той ме удари.
Питах се къде беше през цялото време — отвърнах аз — Не беше много любезно от твоя страна да ме набуташ в тази каша и след това да ме изоставиш.
Не обърна внимание на язвителния ми тон.
Не можех да предположа, че той може да го направи, независимо от всичко. Не мисля, че бих могла да го ударя.
Разбира се, че би могла. Ако той се беше приближил към теб с такива рефлектиращи очи, ти би сторила същото. Насилието е в природата ти. Спомних си как мечтаеше да удуши Търсачката. Това сякаш беше преди месеци, макар да знаех, че са изминали само дни. Би било логично, ако бяха повече. Нужно е време човек да се набута в такава страхотна каша, в каквато сега се намирах аз.
Мелани се опита да прецени безпристрастно положението.
Не съм съгласна, не и Джаред… Не и Джейми, няма начин да нараня Джейми, дори и ако беше… Тя не довърши, защото самата мисъл й беше противна.
Замислих се върху това и го приех за вярно. Дори ако детето се беше превърнало в нещо друго, нито тя, нито аз бихме могли да вдигнем ръка срещу него.
Това е различно. Ти си като… майка. В тези неща майките не постъпват според логиката. В тях участват прекалено много чувства.
Майчинството е винаги емоционално.
Не казах нищо в отговор.
Ти си експертът по човеците — припомних й аз. — Може би не е добре, че ми дават храна. Идва ми наум само една причина, поради която биха искали да съм силна.