Няколкото конкретни неща, които си спомнях от историята за човешката бруталност, бяха свързани с историите, които бях прочела онзи ден в стария вестник. Огън — това също беше лош спомен. Веднъж Мелани беше изгорила върховете на пръстите на дясната си ръка при глупав битов инцидент. Беше хванала един тиган, за който не подозирала, че е горещ. Спомних си колко шокирана беше от изпитаната болка — неочаквано остра и настойчива.
Въпреки че това беше само един инцидент и върху изгореното веднага бяха поставили лед, мехлем и лекарство — никой не го беше направил нарочно, но споменът от тази първа, непоносима болка, не избледняваше.
Никога не бях живяла на планета, на която се случваха такива ужасни неща, дори и преди идването на душите. В това място можеше да се види най-възвишеното и най-долното от всички светове — най-красивите усещания, най-нежните чувства… най-отблъскващите желания, най-долните постъпки. Може би нарочно беше така. Може би без низостите не би могло да се стигне до висотите. Душите изключение ли бяха от това правило? Те биха ли могли да имат светлината, без мрака на този свят?
Аз… почувствах нещо, когато той те удари — прекъсна мислите ми Мелани.
Думите бяха изречени бавно, една по една, като че ли не искаше да мисли за тях.
Аз също почувствах нещо. Беше учудващо колко естествено прибягвах сега до сарказъм, след като бях прекарала толкова много време с Мелани. Здравата удря с опакото на ръката, как мислиш?
Нямах това предвид. Исках да… — Тя се поколеба, но после думите бързо последваха. — Мислех, че това, което изпитваме към него, се отнася само за мен. Че аз съм тази, която контролира това.
Мислите зад думите й бяха по-ясни от самите думи.
Смяташ ли, че си успяла да ме доведеш дотук, защото си го искала толкова силно. Че ти си тази, която е в състояние да ме контролира, а не обратното. Опитах се да не показвам раздразнението си. Мислила си, че ме манипулираш.
Да. — Досадата в тона й не се дължеше на факта, че аз бях се подразнила, а защото на нея не й харесваше да не се оказва права. — Но…
Изчаках.
Отново изрече думите спонтанно.
Ти също го обичаш отделно от мен. Чувстваш го по начин, различен от този, по който го чувствах аз. По друг начин. Не забелязвах това, докато той не се появи при нас, когато го видя за пръв път. Как стана това? Как един дълъг осем сантиметра червей може да се влюби в човешко същество?
Червей?
Извинявай. Предполагам, че имате някакви… крайници.
Всъщност не. Те приличат по-скоро на антени. А и аз съм доста по-дълга от осем сантиметра, когато са протегнати.
Мисълта ми е, че той не е от вашия вид.
Тялото ми е човешко — казах й аз. — Докато съм свързана с него, аз също съм човек. А това по какъв начин ти виждаш Джаред се дължи на спомените ти… Грешката е изцяло твоя.
За момент тя се замисли върху думите ми. Не й харесаха много.
Значи ако беше отишла в Тусон и беше получила ново тяло, ти вече нямаше да го обичаш, така ли?
Много, ама много се надявам това да е вярно.
Отговорът ми не се хареса и на двете. Наведох глава над свитите ми колене. Мелани смени темата.
Поне Джейми е в безопасност. Знаех, че Джаред ще се погрижи за него. Ако трябваше да го изоставя, не бих могла да го оставя в по-добри ръце… Иска ми се да го видя.
Нямам намерение да поискам това! Потреперих при мисълта какъв отговор щях да получа на молбата си.
Същевременно и аз копнеех да видя лицето на момчето. Искаше ми се да съм сигурна, че действително е тук, че наистина е в безопасност… че го хранят и се грижат за него така, както Мелани никога не би могла да го прави отново. Така, както аз, която не бях майка на никого, исках да се грижа за него. Имаше ли кой да му пее вечер? Да му разказва приказки? Сещаше ли се този нов, гневен Джаред за подобни дребни неща? Имаше ли някой, при когото да се сгуши, когато е уплашен?
Мислиш ли, че те ще му кажат, че съм тук? — попита Мелани.
Това ще му помогне ли, или ще се почувства по-зле — отвърнах на въпроса с въпрос.
Мисълта й беше като шепот.
Не знам… Бих искала да мога да му кажа, че съм спазила обещанието си.