Отчаяни времена — прошепна Мелани. — Не можем да си позволим любезности в света, който създадохте. Ние сме бегълци, един застрашен вид. Изборът е само живот или смърт.
Шшт. Нямам време за дискусии, трябва да се съсредоточа.
Джаред застана пред Джеб и вдигна едната си ръка с дланта нагоре. Сега, когато другите си бяха отишли, телата им вече не бяха така напрегнати. Джеб дори се подсмихваше леко в гъстата си брада, като че ли доволен от равния резултат, постигнат с помощта на насочената пушка. Странни човеци.
— Моля те, Джеб, не оставяй това на мен — каза Джаред. — Кайл е прав в едно… не мога да взема разумно решение.
— Никой не е казал, че трябва да решиш на секундата. Тя няма къде да отиде. — Той ме погледна, все още усмихвайки се. Окото му, което беше по-близко до мен, това, което Джаред не можеше да види, се затвори за миг и пак се отвори. Намигване. — Не и след толкова усилия, които е положила, за да дойде тук. Имаш много време, за да премислиш.
— Няма нищо за мислене. Мелани е мъртва. Но не мога… не мога… Джеб, не мога просто да… — Джаред не довърши изречението.
Кажи му.
Не съм готова да умра точно в тази секунда.
— Ами тогава не мисли за това — каза Джеб. — Може би ще измислиш нещо по-късно. Дай му малко време.
— Какво ще правим с него? Не можем да го наблюдаваме непрекъснато.
Джеб поклати глава.
— Известно време ще трябва да правим точно това. Нещата постепенно ще се успокоят. Дори Кайл не може да продължи да беснее от гняв повече от няколко седмици.
— Няколко седмици? Не можем да си позволим да си играем на пазачи тук няколко седмици. Имаме други неща за…
— Знам, знам — въздъхна Джеб. — Ще измисля нещо.
— А и това е само половината от проблема. — Джаред ме погледна. Една вена на челото му пулсираше. — Къде ще го държим? Нямаме затворническа килия.
Джеб ми се усмихна.
— Ти няма да ни причиняваш никакви неприятности, нали?
Аз мълчаливо го изгледах.
— Джеб — рече ядосан Джаред.
— О, не се безпокой за нея. Първо на първо, ще я наблюдаваме. Второ, тя никога няма да може да намери пътя за излизане оттук. Ще се лута насам-натам без цел, докато попадне на някого, което ни води до третото — не е толкова глупава. — Той повдигна едната си гъста, побеляла вежда и ме погледна. — Нали няма да тръгнеш да търсиш Кайл и останалите? Не си мислиш, че някой от тях е много привързан към теб?
Продължих да го гледам, обезпокоена от непринудения му тон.
— Ще ми се да не разговаряш така с него — промърмори Джаред.
— Възпитан съм в по-галантни времена, момче. Не мога по друг начин. — Джеб сложи едната си ръка върху тази на Джаред и леко я потупа. — Виж какво, изкарал си на пост цяла нощ. Остави ме да поема следващото дежурство. Иди да поспиш.
Джаред се накани да възрази, но после отново ме погледна и изражението му стана сурово.
— Както кажеш, Джеб. А и… не искам… не искам да поемам отговорност за това нещо. Убий го, ако мислиш, че ще е най-добре.
Аз се свих.
Джаред се намръщи, като забеляза реакцията ми, а после рязко се обърна и се отправи натам, накъдето бяха отишли другите. Джеб го проследи с поглед. Докато вниманието му беше отвлечено, аз се промъкнах безшумно в дупката си. Чух как Джеб бавно се настани на земята край отвора. Въздъхна, протегна се, изпука няколко стави. След малко започна тихо да си подсвирква. Беше някаква весела мелодия.
Седнах на пода и обвих коленете си с ръце, опряла гръб в най-далечната стена на малката килия. По кръста ме полазиха тръпки и тръгнаха нагоре-надолу по гърба ми. Ръцете ми трепереха, а зъбите ми леко затракаха въпреки топлия, влажен въздух.
— Можеш да полегнеш и да подремнеш — рече Джеб. Не бях сигурна дали го казва на мен или на себе си. — Утре денят се очертава да е труден.
След известно време тръпките престанаха… може би след половин час. Когато отминаха, се почувствах много изтощена. Реших да послушам съвета на Джеб. Въпреки че сега чувствах пода още по-неудобен отпреди, след секунди заспах.
Събуди ме мирис на храна. Този път, когато отворих очи, се почувствах отпаднала и дезориентирана. От инстинктивно обзелата ме паника ръцете ми отново се разтрепериха преди да дойда напълно в съзнание.
На земята до мен лежеше същият поднос и в него бяха сложени вече познатите ми неща. Можех да виждам и да чувам Джеб. Седеше обърнат в профил пред дупката, гледаше право напред към дългия кръгъл коридор и тихо си подсвиркваше.