Измъчвана от силна жажда седнах на земята и грабнах отворената бутилка с вода.
— Добро утро — рече Джеб и ми кимна.
Замръзнах с ръка върху бутилката, изчаках да извърне глава и отново да започне да си подсвирква.
Едва сега, след като вече не бях така ужасно жадна, както преди, забелязах странния, неприятен остатъчен вкус на водата. Приличаше на парливия вкус на въздуха, но беше малко по-силен. Остана в устата ми и не искаше да отмине.
Започнах бързо да ям, като този път оставих супата за накрая. Днес стомахът ми реагира по-добре и прие по-гостоприемно храната. Почти не къркореше. Обаче тялото ми имаше и други нужди сега, когато най-неотложните бяха задоволени. Огледах кръглата си, тясна дупка. Не се виждаха много възможности. Но аз се разтрепервах от страх при мисълта да заговоря и да поискам нещо, дори от странния, но приятелски настроен Джеб.
Започнах да се поклащам напред-назад и да споря със себе си. Бедрата ме боляха от това, че бях принудена да стоя свита на кълбо в заоблената дупка.
— Хм — рече Джеб и отново ме погледна. Сега цветът на лицето му беше по-тъмен от обикновено под бялата брада. — Прекара доста време тук — каза той. — Искаш ли да излезеш?
Аз кимнах.
— Аз самият нямам нищо против да се поразходя. — Гласът му беше бодър. Скочи изненадващо чевръсто на крака.
Пропълзях до ръба на дупката и предпазливо го изгледах.
— Ще ти покажа малката ни тоалетна — продължи той. — Трябва да знаеш, че ще трябва да преминем през… нещо, което би могло да се нарече главния ни площад. Не се безпокой. Мисля, че вече всички са получили посланието. — Той поглади машинално цевта на пушката си.
Опитах се да преглътна. Пикочният ми мехур беше така пълен, че беше невъзможно да не обръщам внимание на постоянната болка. Обаче да премина право през средата на тълпата гневни убийци! Не можеше ли просто да ми донесе една кофа?
Той забеляза паниката в очите ми. Видя как машинално се отдръпнах навътре в дупката и замислен сви устни. После се обърна и тръгна надолу по тъмния коридор.
— Последвай ме — извика през рамо той без да ме погледне, за да види дали ще се подчиня.
За миг през ума ми мина мисълта как Кайл може да ме завари тук сама. След секунда малко тромаво се измъкнах от дупката и последвах Джеб на схванатите си крака колкото е възможно по-бързо, за да го настигна. Беше едновременно ужасно и чудесно да стоя отново права. Изпитвах остра болка, но облекчението беше голямо.
Вече вървях плътно зад него, когато стигнахме края на коридора. Пред високия кръгъл изход ни посрещна пълен мрак. Поколебах се и погледнах назад към малката лампа, която той беше оставил на пода. Беше единствената светлина в тъмната пещера. Трябваше ли да я взема със себе си?
Той чу, че спрях, извърна се и ме погледна през рамо. Кимнах с глава към светлината, а после отново го погледнах.
— Остави я. Знам пътя. — Протегна към мен свободната си ръка. — Аз ще те водя.
Загледах се продължително в ръката му, но после, усетила напрежението в мехура ми, бавно сложих ръката си в дланта му, едва докосвайки я така, както бих докоснала змия, ако по някаква причина се наложеше.
Джеб ме поведе в мрака с уверени, бързи стъпки. Дългият тунел бе последван от поредица объркващи извивки в обратни посоки. След като изминахме още една рязка извивка под формата на буквата V, разбрах, че съм безнадеждно дезориентирана. Бях сигурна, че това се прави нарочно и точно затова Джеб не бе взел лампата със себе си. Не искаше да знам прекалено много как да намеря пътя за излизане от този лабиринт.
Беше ми любопитно как се е стигнало до това място, как го е открил Джеб и как и другите са се озовали тук. Но държах устата си здраво затворена. Струваше ми се, че мълчанието е най-доброто нещо, на което сега трябваше да разчитам. Не бях сигурна на какво се надявам. На още няколко дни живот? Или просто на край на агонията? Очакваше ли ме нещо друго? Знаех само, че не съм готова да умра и както бях казала преди на Мелани, инстинктът ми за оцеляване беше също така добре развит, колкото и на средностатистическия човек.
Завихме зад друг ъгъл и до нас достигна първият лъч светлина. Отпред се виждаше висока, тясна цепнатина, през която идваше светлина от друго помещение. Тази светлина не беше изкуствена като на малката лампа в пещерата ми. Беше твърде бяла и твърде чиста. Не можехме да преминем през тясната цепнатина един до друг. Джеб премина пръв и ме изтегли след себе си. След като преминахме и вече можех да виждам, издърпах ръката си от тази на Джеб. Той не реагира и само постави отново освободената си ръка обратно върху пушката.