Намирахме се в къс тунел, а през грубо изсечения му овален вход идваше още по-ярка светлина. Стените бяха от същата надупчена червено-кафява скала. Сега вече долових гласове. Бяха тихи, не толкова напрегнати, колкото миналия път, когато чух тълпата да разговаря. Днес никой не ни очакваше. Можех само да предполагам каква ще е реакцията им при появата ми заедно с Джеб. Усетих по дланите си да избива студена пот и започнах да дишам по-учестено. Приближих се колкото е възможно по-близко до Джеб, без да го докосвам.
— Спокойно — рече тихо той, без да се обръща. — Те се страхуват повече от теб, отколкото ти от тях.
Съмнявах се в това. А и дори да беше вярно, в човешкото сърце страхът се превръщаше в ненавист и желание за насилие.
— Няма да позволя на никой да те нарани — рече Джеб, когато стигна сводестия изход. — Между другото, трябва да започнеш да свикваш.
Прииска ми се да попитам какво означава това, но той премина в следващото помещение. Аз неуверено го последвах, като се стараех да стоя скрита колкото може по-дълго зад тялото му. Единственото по-страшно нещо от това да премина в залата беше мисълта да изостана от Джеб и да бъда заварена тук сама.
След влизането ни внезапно настъпи тишина. Намирахме се в гигантската, осветена пещера, в която ме бяха довели първоначално. Нямах представа колко дълга беше. Таванът блестеше все така ярко в очите ми, за да мога да разбера какво точно го осветява. Преди не бях забелязала, но стените не бяха съвсем гладки — към съседни тунели водеха десетки неправилни отвори. Някои от тях бяха огромни, а други толкова тесни, че през тях човек можеше да премине само приведен. Някои бяха естествени пукнатини, а други не. Ако не бяха изцяло направени от хора, все пак бяха разширени от нечии ръце.
От тези цепнатини ни гледаха няколко души, замръзнали по местата си при появата ни. Една жена беше силно приведена с протегнати ръце към връзките на обувките си. Един мъж стоеше с неподвижни ръце, вдигнати във въздуха, за да покаже нещо на другарите си. Друг се поклащаше неуверено, загубил равновесие от внезапното спиране. Тропна силно с крак, докато се мъчеше да се задържи прав. Беше единственият звук в просторната пещера, проехтял от край до край.
Беше напълно погрешно от моя страна да се чувствам благодарна на онова ужасно оръжие в ръцете на Джеб… обаче се чувствах тъкмо така. Знаех, че без него вероятно щяхме да бъдем нападнати. Тези хора не биха се поколебали да наранят Джеб, ако по такъв начин можеха да се докопат до мен. Въпреки че можехме да бъдем нападнати и с пушката, защото Джеб можеше да ги цели само един по един.
Картината, която си представих, беше така зловеща, че ми стана направо непоносима. Опитах се да се съсредоточа само върху това, което непосредствено ме заобикаляше, но и то не беше никак приятно.
Джеб спря за момент, като държеше пушката опряна на кръста си и насочена напред. Огледа пещерата, като спираше погледа си поотделно върху всеки от присъстващите. Не му отне много време. Бяха по-малко от двадесетина души. Доволен от огледа, той се отправи към лявата стена на пещерата. Вървях плътно зад него и усещах как кръвта тупти в ушите ми.
Той не мина направо през пещерата, а следваше плътно извивката на стената. Зачудих се на избрания от него път, но после забелязах един голям, по-тъмен квадрат по средата на пода. Това пространство беше много голямо. Върху този по-тъмен под не стоеше никой. Бях прекалено уплашена и само регистрирах тази аномалия. Дори не се опитах да предположа каква може да е причината.
Докато обикаляхме смълчаната зала, усетих някакво слабо движение. Наведената жена се изправи и се извърна, за да може да ни наблюдава, докато вървим. Мъжът, който жестикулираше, скръсти ръце на гърдите си. Всички гледаха с присвити очи и изопнати от гняв лица. Обаче никой не се запъти към нас и не проговори. Каквото и да им бяха казали Кайл и другите за сблъсъка с Джеб, то очевидно беше постигнало желания от него ефект.
Докато минавахме през неподвижните като статуи хора, забелязах Шарън и Маги да ни наблюдават от един широк отвор в стената. Лицата им бяха безизразни, а погледът студен. Не гледаха мен, а само Джеб. Той не им обърна внимание.
Времето, което ни беше нужно да стигнем до далечния край на пещерата, ми се стори безкрайно. Джеб се насочи към един средно голям отвор, който изглеждаше черен на фона на ярко осветената пещера. Погледите, които усещах в гърба си, ме караха да усещам как по скалпа ми полазват тръпки, но не смеех да погледна назад.