Хората продължаваха да пазят мълчание, но се страхувах, че може да ме последват. С облекчение се вмъкнах в тъмния отвор на новия коридор. Ръката на Джеб ме докосна, за да ме насочи и този път не се отдръпнах от нея. Зад нас все така цареше мълчание.
— Мина по-добре, отколкото очаквах — промърмори Джеб, докато ме водеше през пещерата. Думите му ме изненадаха и бях доволна, че не знаех какво, според него, би могло да се случи.
Усетих под краката си, че подът се накланя надолу. Отпред едва-едва се виждаше слаба светлина, която ми помагаше да не се чувствам напълно сляпа.
— Обзалагам се, че никога не си виждала нещо, подобно на дома ми тук — каза Джеб. Сега говореше по-високо и беше възвърнал предишния си дружелюбен тон. — Голяма работа, нали?
Спря за момент, очаквайки да отговоря, но после продължи:
— Открих това място още през седемдесетте години. Всъщност то ме намери. Паднах през покрива на голямата зала. Можеше да умра при падането, но за мой късмет имам много здрави кости. Мина доста време, докато разбера как да изляза навън. Тогава бях толкова гладен, че бях готов да ям и камъни, но успях да се справя. Тогава бях единственият останал в ранчото и затова нямаше на кого да я покажа. Разучих всяка пукнатина и всяка ниша и разбрах какви възможности предлага. Реших, че е добра карта, която да държа в ръкава си, просто за всеки случай. Ние, Страйдърови, сме такива… обичаме да сме подготвени.
Подминахме слабата светлина. Идваше от дупка в тавана, голяма колкото юмрук. И хвърляше малки светли кръгове върху пода.
Когато остана зад нас, видях далеч отпред друго светло петно.
— Вероятно си любопитна да узнаеш как се е получило всичко това. — Последва нова пауза, по-кратка от предишната. — Аз също бях любопитен. Извърших малко разследване. Това са тунели, през които е преминавала лава, можеш ли да си представиш? Било е вулкан. Е, предполагам, че все още е. Не е съвсем угаснал, както ще можеш след малко да се увериш. Всички тези пещери и дупки са мехури с въздух, задържан от охлаждащата се лава. През последните няколко десетилетия вложих доста труд тук. Някои неща бяха лесни. Трябваше малко да се поизпотя, за да свържа тунелите. За другите неща беше нужно повече въображение. Видя ли тавана в голямата зала? Отне ми година, за да го направя както трябва.
Искаше ми се да попитам как, но не можех да си наложа да проговоря. Мълчанието беше най-безопасно.
Подът започна да се спуска по-стръмно надолу. Теренът премина в груби стъпала, но изглеждаха достатъчно стабилни. Джеб продължи уверено да ме води надолу. Спущахме се все по-дълбоко под земята, а горещината и влагата се увеличаваха.
Изтръпнах, когато отново чух гласове, този път отпред. Джеб леко ме потупа по ръката.
— Тази част ще ти хареса — любима е на всички — обеща той.
От един широк сводест отвор пред нас светеше трепкаща светлина. Беше със същия цвят като светлината в голямата зала — чиста и бяла, но трептеше с някаква странна интензивност. Подобно на всичко останало, което не разбирах в тази пещера, светлината ме изплаши.
— Ето, че пристигнахме — каза въодушевено Джеб и ме поведе през отвора. — Какво ще кажеш, а?
Глава 17
Посетена
Първо ме удари жегата — подобно на стена от пара влажният, сгъстен въздух ме обгърна и полепна по кожата ми. Устата ми инстинктивно се отвори и се опитах да поема глътка от този въздух. Миризмата беше по-силна отколкото преди — същият метален вкус, който полепваше по гърлото ми и който придаваше вкуса на водата тук.
Тихата глъчка от ниски и високи тонове като че ли идваше от всички страни и се отразяваше от стените. Започнах припряно да премигвам сред този въртящ се влажен облак, докато се опитвах да разбера откъде идваха гласовете. Тук беше много светло — таванът беше ослепителен като този в голямата зала, но много по-близко.
Светлината танцуваше върху парата и създаваше искряща завеса, която почти ме заслепи. Очите ми се мъчеха да се нагодят и аз уплашено стиснах ръката на Джеб.
Изненадах се, че странната глъчка не реагира по никакъв начин на появата ни. Може би и те не ни виждаха.
— Тук е малко по-близо — каза, като че ли се извиняваше, Джеб и се опита да отстрани парата от лицето си. Гласът му беше спокоен, разговорен и достатъчно висок, за да ме накара да подскоча. Говореше така, като че ли не бяхме заобиколени от всички страни, а глъчката продължи, без да му обръща внимание. — Не че се оплаквам — продължи той. — Досега щях да съм умрял няколко пъти, ако това място не съществуваше. Разбира се, като изключим първия път, когато се загубих в тези пещери. Сега не бихме могли да се скрием тук без него. Без скривалище всички щяхме да бъдем мъртви, нали така? — Той ме сръга заговорнически с лакът. — Направено е изключително подходящо. Не бих могъл да го направя по-добре, ако сам го бях го моделирал от пластилин.