Веднага, щом като завихме зад ъгъла, видях край лампата да стои подпряна на стената някаква фигура, но очевидно не беше Джаред. Стиснах уплашена ръката на Джеб. После се вгледах по-внимателно във фигурата. Беше по-дребна от мен — така разбрах, че не е Джаред — и по-слаба. Дребна, но същевременно твърде висока и твърде жилава. Дори на слабата светлина на синята лампа забелязах, че кожата му е със силен загар от слънцето и че сега черната му коса се спуска несресана покрай брадичката.
Краката ми се подкосиха. Ръката ми стисна панически тази на Джеб, за да се задържа.
— Дяволите да го вземат! — изруга, явно ядосан Джеб. — Никой ли в това място не може да пази тайна повече от двадесет и четири часа? Това наистина ме вбесява! Банда клюкари… — изсумтя той, но не довърши изречението.
Дори не се опитах да разбера какво казва Джеб. Водех най-ожесточената битка в живота си… Имам предвид всеки живот, който съм живяла.
Чувствах Мелани с всяка клетка на тялото си. Нервните ми окончания гъделичкаха кожата ми, регистрирайки нейното познато присъствие. Мускулите ми се свиха в очакване какво ще направи. Устните ми потрепериха при опита да се отворят. Наведох се напред към момчето в коридора. Опитах се да го достигна с тялото си, защото ръцете ми не се протегнаха.
Мелани беше научила много неща от няколкото пъти, когато бях отстъпвала или бях загубвала способността си да я контролирам, затова сега трябваше да водя истинска битка с нея. Беше толкова ожесточена, че върху веждата ми изби пот. Обаче сега не умирах в пустинята. Нито пък бях толкова слаба, замаяна и неподготвена за появата на някой, когото считах за загубен. Знаех, че този момент може да настъпи. Тялото ми се беше възстановило бързо и беше жилаво. Отново бях силна. Силата на тялото ми позволяваше да държа положението под контрол и укрепваше решителността ми. Прогоних я от крайниците си, отвсякъде, където беше успяла да се закрепи, изблъсках я в най-затънтените кътчета на мозъка си и я оковах там. Капитулацията й беше внезапна и тотална.
— Аах — въздъхна тя. Беше почти като стенание от болка.
Веднага, след като победих, се почувствах странно виновна. Вече бях разбрала, че за мен тя е нещо повече от съпротивляващ се домакин, който правеше живота ненужно труден. През последните ни седмици заедно, откакто Търсачката ни беше съюзила срещу един общ враг, се бяхме сближили и дори се доверявахме една на друга. В пустинята, когато ножът на Кайл беше надвиснал над главата ми, бях доволна, че ако трябваше да умра, няма да бъда тази, която е убила Мелани. Дори тогава тя беше нещо повече от тяло за мен, ала сега беше нещо повече. Съжалих, че съм й причинила болка.
Обаче се налагаше, а изглежда, че тя не го разбираше. Всяка наша погрешна дума, всяко наше зле изтълкувано действие означаваха бърза екзекуция. Реакциите й бяха прекалено невъздържани и емоционални. Щеше да ни навлече неприятности.
Сега трябва да ми имаш доверие — казах й аз. — Просто се опитвам да останем живи. Знам, че не искаш да повярваш, че твоите хора могат да ни наранят…
Но това е Джейми — прошепна тя. Копнееше за момчето така силно, че отново почувствах слабост в коленете.
Опитах се да погледна безпристрастно този намръщен юноша, подпрял се на стената на тунела със скръстени на гърдите ръце. Опитах се да гледам на него като на непознат и да планирам реакцията си или съответно липсата на такава. Опитах се, но не успях.
Той беше Джейми, беше красив и ръцете ми — моите, а не на Мелани — копнееха да го прегърнат. Очите ми се напълниха със сълзи, които започнаха да се стичат по лицето ми. Можех само да се надявам, че те не се виждат на слабата светлина.
— Джеб — поздрави сдържано Джейми. Хвърли ми бърз поглед и отмести очи.
Гласът му беше толкова плътен! Толкова ли беше пораснал?
Почувствах се двойно по-виновна, че бях пропуснала четиринадесетия му рожден ден. Мелани ми посочи деня и видях, че е същият като първия ми сън с Джейми. През цялото време тя се беше борила с всички сили да запази болката си в себе си, да скрие спомените си, за да предпази момчето, да го прогони от съня си, а аз бях изпратила имейл на Търсачката.