Джаред отпусна ръце. Затвори очи и пое дълбоко въздух.
— Джейми, или ще се махнеш веднага и ще ме оставиш на спокойствие, или ще те принудя да си тръгнеш. Не блъфирам. Точно сега не мога да направя нещо повече. Търпението ми се изчерпи напълно. Затова нека оставим този разговор за по-късно. — Когато отвори отново очи, те бяха пълни с мъка.
Джейми го погледна и гневът му бавно изчезна от лицето.
— Съжалявам — рече след малко той. — Ще вървя… но не обещавам, че няма да се върна пак.
— Не мога да мисля за това сега. Върви. Моля те.
Джейми сви рамене. Хвърли още един изпитателен поглед към мен и се отдалечи. Бързите му широки крачки отново ме накараха да изпитам болка заради времето, което бях пропуснала.
Джаред погледна към Джеб.
— Ти също — рече рязко той. Джеб учудено го погледна.
— Честно казано, не мисля, че си си починал достатъчно. Ще продължа да я наглеждам…
— Върви.
Джеб свъси замислен вежди.
— Е добре, съгласен съм — заяви той и тръгна по коридора.
— Джеб? — извика след него Джаред.
— Да?
— Ако те помоля да го застреляш веднага, ще го направиш ли?
Джеб продължи бавно да върви, без да ни поглежда, но думите му прозвучаха ясно.
— Ще трябва да го сторя. Следвам собствените си правила, така че не ме карай, освен ако наистина го искаш.
После изчезна в мрака.
Джаред продължи да гледа след него. Преди да насочи гневния си поглед към мен, аз се промъкнах в неудобното си убежище и се свих в един ъгъл.
Глава 18
Отегчена
С едно кратко изключение прекарах останалата част от деня в пълно мълчание. Изключението беше, когато Джеб донесе храна за мен и за Джаред няколко часа по-късно. След като остави подноса на входа на килията ми, виновно ми се усмихна.
— Благодаря ти — прошепнах аз.
— Няма защо — отвърна той.
Чух как Джаред изсумтя, ядосан от малката ни размяна на любезности. Това беше единственият звук, който издаде през целия ден. Бях сигурна, че стои отвън, но нямаше дори някакво по-осезаемо дишане, което да потвърди това ми убеждение.
Денят беше много дълъг — много тягостен и много скучен. Опитах всяка поза, която ми дойде наум, но така и не успях да се протегна удобно в цял ръст поне веднъж. Усещах постоянна пулсираща болка в кръста.
Двете с Мелани мислехме много за Джейми. Най-вече се безпокояхме, че сме му навредили с идването си тук и че продължаваме да му вредим. Какво означаваше едно спазено обещание в сравнение с това?
Започнах да губя представа за времето. Може да беше залез-слънце, а би могло да е и зазоряване. Тук, заровена под земята, нямаше как да разбера. С Мелани изчерпахме темите си за разговор. Ровехме се отегчено в паметта си така, сякаш непрекъснато сменяхме каналите на телевизора, без да гледаме нещо конкретно.
По едно време задрямах, но не можех да заспя дълбоко, защото ми беше много неудобно. Когато най-накрая дойде Джеб, бях готова да целуна сбръчканото му лице. Надникна в дупката ми, усмихна се и рече:
— Не е ли време за нова разходка?
Закимах енергично.
— Аз ще го сторя — каза сърдито Джаред. — Дай ми пушката.
Поколебах се, приклекнала неудобно на входа на пещерата ми, докато видях Джеб да ми кима.
— Върви — каза ми той.
Излязох навън, схваната и нестабилна, и хванах предложената ми от Джаред ръка, за да пазя равновесие. Той изсумтя с погнуса и извърна очи. Държеше здраво пушката, а кокалчетата на пръстите му, които стискаха цевта, бяха побелели. Тя ме безпокоеше повече сега, в неговите ръце, отколкото в ръцете на Джеб. Джаред не беше така внимателен с мен като него. Навлезе в тъмния тунел, без да спира, за да го настигна.
Беше ми трудно. Той не вдигаше много шум и не ме насочваше, затова трябваше да вървя с една ръка пред лицето и една опряна в стената, за да не се блъсна в някоя скала. На два пъти паднах върху неравния под. Въпреки, че не ми помагаше, все пак ме изчакваше, докато чуеше, че отново съм на крака и съм в състояние да продължа. Веднъж, докато вървях по-бързо през един прав участък на коридора, се приближих твърде много до него и ръката ми пипнешком докосна гърба му и раменете му, преди да си дам сметка, че не бях стигнала друга стена. Той подскочи напред и се отдръпна от пръстите ми с гневно сумтене.
— Съжалявам — прошепнах, почувствала как бузите ми пламнаха в тъмното.
Джаред не отговори и само ускори ход, а така ми беше още по-трудно да го следвам.