С изненада забелязах пред мен да се появява някаква светлина. Друг път ли беше избрал? Това не беше бялата светлина на най-голямата пещера. Беше някак приглушена, бледа и сребриста.
Обаче тясната пукнатина, през която трябваше да преминем, ми изглеждаше същата… Едва когато се озовахме в огромното, ехтящо пространство, разбрах на какво се дължеше разликата. Беше нощ и светлината, която се процеждаше едва-едва отгоре, приличаше по-скоро на тази на луната, отколкото на слънцето.
Възползвах се от това, че не беше така ярка, за да разгледам тавана и да разбера тайната му. Високо, много високо над мен светеха стотици мънички луни и хвърляха разводнената си светлина към далечния под. Малките луни бяха разпръснати безразборно на купчинки, някои бяха по-отдалечени от другите. Разтърсих глава. Въпреки, че сега можех да гледам директно в светлината, пак не можех да разбера какво представляваше.
— Хайде — заповяда ми подразнен Джаред, който се беше отдалечил на няколко крачка.
Трепнах стреснато и побързах да го последвам. Съжалих, че се бях разсеяла. Забелязах колко се беше ядосал, че му се е наложило да ми говори.
Не очаквах да ми даде фенерче, когато стигнахме реките, и не получих такова. Сега помещението беше слабо осветено, както голямата пещера, обаче тук имаше само двадесетина миниатюрни луни. Джаред стисна зъби и се загледа в тавана, докато аз колебливо минах през помещението с черния като мастило басейн. Предположих, че ако се спъна и изчезна в горещия подземен поток, Джаред щеше да го изтълкува като намеса на съдбата.
Мисля, че ще се натъжи — не се съгласи Мелани, докато вървях с несигурни стъпки чрез тъмната баня и се стараех да съм възможно по-близко до стената. — Ако паднем.
Съмнявам се. Може и да си припомни болката, която е почувствал, когато те е загубил за първи път, но ще се радва, ако изчезна.
Защото не те познава — прошепна Мелани и после като че ли се изгуби, внезапно почувствала се много изтощена.
Останах като вцепенена на мястото си от изненада. Не бях сигурна, но ми се стори, че Мелани току-що ми беше направила комплимент.
— Побързай — извика сърдито Джаред от другия край.
Разбързах се толкова, колкото ми позволяваха мракът и страхът.
Когато се върнахме, Джеб ни чакаше до синята лампа, а до краката му имаше два обемисти цилиндъра и два неравни правоъгълника. Не бях ги забелязала преди. Може би беше ходил да ги вземе, докато ни нямаше.
— Тази нощ ти ли ще спиш тук, или аз? — обърна се небрежно Джеб към Джаред.
Той погледна нещата в краката на стареца.
— Аз — отвърна рязко. — Имам нужда само от една постелка.
Джеб повдигна гъстата си вежда.
— То не е един от нас, Джеб. Ти остави тази работа на мен, така че можеш да се разкараш.
— Тя също не е животно, момче. Дори към куче не би се отнесъл по такъв начин.
Джаред не отговори, а само изскърца със зъби.
— Никога не съм те смятал за жесток човек — каза тихо Джеб, но взе един от цилиндричните предмети, мушна ръка през презрамката му и го метна на рамото си, а после мушна един от правоъгълните — възглавница — под мишницата си.
— Съжалявам, скъпа — каза той, докато минаваше покрай мен и ме потупа по рамото.
— Махай се! — изръмжа Джаред.
Джеб сви рамене и се отдалечи. Преди да се скрие окончателно, аз побързах да изчезна в клетката си. Скрих се в най-отдалечения й ъгъл и се свих на кълбо, за да изглеждам колкото е възможно по-малка.
Вместо да се крие мълчаливо и да не мога да го виждам отпред в тунела, Джаред разстла постелката точно пред входа на затвора ми и тупна няколко пъти възглавницата си, като че ли за да ми покаже, че само той има такава. Легна на постелката и скръсти ръце на гърдите си. През дупката виждах само скръстените му ръце и част от корема. Кожата му имаше същия златист загар, който виждах в сънищата си през последната половин година. Беше много странно да виждам реално само на няколко крачки от очите си тази подробност от сънищата ми. Направо сюрреалистично.
— Няма да можеш да се промъкнеш покрай мен — предупреди той. Гласът му беше по-мек отпреди… сънлив. — Ако се опиташ… — рече той и се прозина, — ще те убия.
Не отговорих. Предупреждението ми прозвуча повече като обида. Защо ще се опитвам да се промъквам край него? Къде бих мога да отида? В ръцете на варварите, които ме очакваха там и всички искаха да направя тъкмо този глупав опит? А дори и да предположим, че по някакъв начин успеех да се промъкна покрай тях, щях да отида обратно в пустинята, в която последния път едва не загинах под палещото слънце, докато се опитвах да я прекося. Запитах се на какво ли смята, че съм способна? Какъв план си мисли, че кроя, за да се измъкна от техния малък свят? Наистина ли изглеждам толкова силна? Не беше ли очевидно колко отчайващо беззащитна съм?