Разбрах, че е заспал дълбоко, защото започна да се върти така, както Мелани си спомняше. Спеше толкова неспокойно, само когато беше разстроен. Наблюдавах как пръстите му се свиват и отпускат и се запитах дали сънува, че са обвили врата ми.
Дните, които последваха — може би една седмица, — бяха много спокойни. Джаред беше като някаква безмълвна скала между мен и всичко останало в света, добро и лошо. Не се чуваше никакъв звук, с изключение на собственото ми дишане и собствените ми движения. Не се виждаше нищо друго, освен тъмната пещера около мен, кръгът слаба светлина, познатият поднос със същите дажби, кратките, откраднати зървания на Джаред. Не усещах никакво друго докосване, освен това на грубата скала върху кожата си. Нямаше други вкусове, освен възгорчивия вкус на водата, на постната супа, на корените с дървен вкус и всичко това отново и отново.
Беше много странна комбинация: постоянен ужас, непрекъснато, мъчително физическо неудобство и смазваща монотонност. От трите убийствената скука беше най-трудна за понасяне. Затворът ми беше нещо като камера, лишаваща ме от сетивни възприятия.
И двете, Мелани и аз, се страхувахме, че ще полудеем.
И двете чуваме някакъв глас в главата — изтъкна тя. — Това не е добър знак.
Ще забравим да говорим — безпокоях се аз. — Колко време мина, откакто никой не е разговарял с нас?
Преди четири дни ти благодари на Джеб, че ни е донесъл храна, а той каза „няма нищо“.
И аз мисля, че беше преди четири дни. Най-малко преди четири дълги нощи сън. Стори ми се, че тя въздъхна.
Престани да си гризеш ноктите — бяха ми нужни години да се откажа от този навик.
Обаче дългите, остри нокти ме тревожеха повече.
Не мисля, че лошите навици ще ни притесняват дълго време.
Джаред не позволи на Джеб да ни донесе отново храна. Вместо него някой я оставяше в края на коридора и Джаред я вземаше оттам. Получавах все същото — хляб, супа и зеленчуци — два пъти на ден. Понякога имаше и допълнителни неща за Джаред — пакетирани с написани наименования, които разпознавах — бисквити, сникърс, пастички. Опитах се да си представя как човеците са се сдобили с тези деликатеси.
Не очаквах той да ги сподели с мен, разбира се, че не — но понякога се питах дали си мисли, че се надявам да го стори. Едно от новите ми забавления беше да го слушам как яде деликатесите си, защото винаги го правеше много демонстративно, може би по същия начин, както беше потупал възглавницата си първата нощ.
Веднъж Джаред разкъса опаковката на плик чипс със сирене както обикновено демонстративно — и силният аромат на сирене се разнесе из пещерата… чудесен и неустоим. Захрупа бавно един, за да чувам ясно как дъвчи.
Стомахът ми шумно изкъркори и аз се засмях на себе си. От дълго време не се бях смяла. Опитах се да си припомня кога беше последният път, но не можах. Спомнях си само онзи зловещ пристъп на истерия в пустинята, който всъщност не можеше да се брои за смях. Дори преди да дойда тук нямаше много неща, които да са ми смешни.
Обаче по някаква причина се развеселих, когато усетих как стомахът ми копнее за един чипс със сирене и отново се засмях. Явно признак, за обхващаща ме лудост.
Не знам по какъв начин реакцията ми го обиди, той се изправи и изчезна. След известно време го чух отново да яде чипс, но този път по-далеч от мен. Надникнах през дупката и го видях да седи в тъмното в края на коридора с гръб към мен. Дръпнах главата си вътре, защото се страхувах, че може да се обърне и да ме види, че го наблюдавам. Оттогава стоеше в края на коридора, колкото е възможно повече. Само през нощта се излягаше отпред пред затвора ми.
Два пъти на ден — или по-скоро два пъти на нощ, тъй като никога не ме водеше, когато другите бяха наоколо — ставах, за да отида до помещението с реките. Въпреки ужаса това беше върхов момент, защото беше единственото време, когато не лежах свита в неестествена поза в малката си пещера. Всеки път, когато трябваше да се промъквам обратно в нея, ми беше по-мъчително от предишния.