Джаред промърмори нещо неразбрано. Успях само да доловя името на Джеб. После пое дълбоко въздух, издиша го и каза:
— Добре тогава, мисля че това слага край на нещата.
— Така изглежда. — Иън се поколеба за момент и после добави. — Само че… Всъщност може би това няма никакво значение.
Джаред отново застана нащрек, не му харесваше да поставят интелигентността му на изпитание.
— Продължавай.
— Никой освен Кайл не мисли за това, но нали го знаеш какъв е.
Джаред изсумтя в знак на съгласие.
— Ти имаш най-добрите инстинкти за такива неща. Интересува ме мнението ти. Затова съм тук, рискувайки живота си, за да проникна в забранената зона — рече сухо той, но после с напълно сериозен глас продължи: — Слушай, там имаше едно — без съмнение Търсач. Носи Глок.
Беше ми нужна секунда, за да разбера какво означава използваната дума. Не беше от познатата ми част от речника на Мелани. Когато разбрах, че говори за вид пистолет, от тъжния му, изпълнен със завист тон започна леко да ми се повдига.
— Кайл пръв забеляза нещо по-различно в него. Останалите не го считаха за важно, защото очевидно не участваше във вземането на решения. От това, което можехме да видим, то направи доста предложения, но като че ли никой нямаше желание да го слуша. Ще ми се да можехме да чуем какво казва…
Кожата ми отново настръхна.
— Както и да е — продължи Иън, — когато те прекратиха търсенето, онова не остана доволно от решението. Знаеш ги какви са паразитите, винаги са много… любезни. Случаят беше твърде необичаен — за пръв път ги виждам за малко да се скарат. Не беше истинска кавга, защото никой от другите не се опита да му отговаря, но онова, което не остана доволно, като че ли им се караше. Основното ядро на Търсачите не се съгласиха с него — всички си тръгнаха.
— А онова недоволното? — попита Джаред.
— Качи се в една кола и измина половината път до Финикс. После се върна обратно до Тусон. След това отново се отправи на запад.
— Не се е отказало да търси.
— Или е много объркано. Спря в онзи магазин край магистралата, който е близо до върха. Разговаря с паразита, който работи там, въпреки че вече беше разпитан.
— Хм — изсумтя отново Джаред. Беше започнал да проявява интерес, съсредоточавайки вниманието си върху загадката.
— После то тръгна на разходка към върха — глупаво, малко създание. Сигурно се е опекло живо, защото беше облечено в черно от главата до петите.
Силен спазъм разтърси тялото ми. Скочих от пода, притиснах се силно в задната стена на килията и инстинктивно закрих лицето си с ръце. Чух в малкото помещение, че нещо изсъска и едва когато стихна, разбрах, че причината съм аз.
— Какво беше това? — попита изненадан Иън.
Погледнах през пръстите си и видях лицата на двамата да надничат през дупката към мен. Лицето на Иън беше тъмно, но това на Джаред беше осветено и чертите му изглеждаха твърди като изсечени от камък.
Исках да не мърдам, да съм невидима, но продължавах да треперя. Джаред се отдръпна за момент и се появи отново с лампата в ръка.
— Виж му очите — прошепна Иън. — Изплашено е.
Сега виждах израженията и на двамата, но гледах само това на Джаред. Беше впил погледа си в мен и като че ли преценяваше нещо.
Предположих, че мисли за това, което току-що беше казал Иън, и се пита дали то е причината за поведението ми. Тялото ми продължаваше да се тресе.
Тя никога няма да се откаже — простена Мелани.
Знам, знам — отвърнах също така отчаяна аз.
Кога отвращението ни към Търсачката се беше превърнало в страх? Стомахът ми се беше свил на топка. Защо просто не реши, че съм мъртва, както останалите? И като умра ли ще продължи да ме преследва?
— Кой е Търсачът в черно? — попита ме рязко Джаред.
Устните ми потрепнаха, но не отговорих. Най-безопасно беше да запазя мълчание.
— Знам, че можеш да говориш — изръмжа той. — Разговаряш с Джеб и с Джейми. Сега ще говориш и с мен.
Той с мъка се провря през входа на пещерата. Ниският таван го принуди да застане на колене и това много го ядоса. Видях как се надвеси над мен.