— Какво имаш предвид, като казваш, че не си знаела какво представляват? Ти си тук? — Джаред протегна ръка към мен, но я отпусна преди да ме докосне.
— Аз… аз имах проблем с моя… с нейната… памет. Не разбирах… Не можех да се добера до нищо. Имаше стени. Тъкмо затова Търсачката беше прикрепена към мен и чакаше да успея да разгадая останалото. — Казах прекалено много, прекалено много. Прехапах си езика.
Иън и Джаред се спогледаха. Никога преди не бяха чували нещо подобно. Не ми вярваха, но отчаяно искаха да ми повярват, че е възможно. Много го искаха. Това ги изплаши.
Изведнъж гласът на Джаред стана рязък:
— Успя ли да научиш пътя до бунгалото ми?
— Беше ми нужно дълго време.
— И после го каза на Търсачката, нали?
— Не.
— Не? Защо?
— Защото… докато успея да си го спомня… вече нямах желание да й го кажа.
Иън облещи очи от изненада. Гласът на Джаред се промени. Стана по-тих, почти нежен. Така беше много по-опасен, отколкото ако крещеше.
— Защо не искаше да й кажеш?
Стиснах здраво зъби. Не беше тайната, която не биваше да издавам, но въпреки това беше тайна, която само с бой можеше да ме принуди да кажа. В този момент решимостта да си държа езика зад зъбите не беше предизвикана толкова от загриженост за мен самата, а от глупава, накърнена гордост. Нямаше да кажа на този мъж, който ме презираше, че го обичам.
Той забеляза предизвикателството, мярнало се за миг в очите ми, и изглежда разбра какво би трябвало да стори, за да получи отговор. Реши да не го прави или може би да го остави за по-късно, като крайна мярка, в случай, че престана да отговарям на повече въпроси и трябва да приключи с мен.
— Защо не можа да получиш достъп до всичките й тайни? Това нормално ли е?
Този въпрос беше също опасен. За пръв път изрекох една чиста лъжа.
— Тя падна от много високо. Тялото получи тежки увреждания.
Не ме биваше много в лъжите. Иън и Джаред моментално реагираха на неубедителния ми тон. Джаред рязко извърна глава на една страна, а Иън повдигна нагоре черните си вежди.
— Защо Търсачката не се отказа, както другите? — попита Иън.
Изведнъж се почувствах много изтощена. Разбирах, че могат да продължат да ме разпитват през цялата нощ, ако продължа да отговарям и по някое време сигурно щях да сбъркам. Облегнах се на стената и затворих очи.
— Не знам — прошепнах аз. — Тя не е като другите. Тя е… досадна.
Отворих очи и уморено ги изгледах. Какъв глупав въпрос, помислих си аз. После затворих здраво очи, опрях лице в коленете и се хванах за главата.
Джаред или разбра, че няма да говоря повече, или тялото му вече беше започнало да протестира прекалено силно, за да продължи да не му обръща внимание. Изпъшка на няколко пъти, докато се измъкваше през отвора на пещерата с лампата в ръка, а после с въздишка се протегна.
— Това беше много неочаквано — прошепна Иън.
— Лъже, разбира се — отвърна също така тихо Джаред. Едва дочувах думите им. Вероятно не си даваха сметка как говорът им отеква при мен. — Само че… не мога да разбера в какво иска да му повярваме… Къде се опитва да ни отведе.
— Не мисля, че то лъжеше. Освен може би само веднъж. Забеляза ли?
— Това е част от играта.
— Джаред, да си спомняш когато си имал работа с някой паразит, той да те е излъгал за нещо? Освен, разбира се, ако не е бил Търсач.
— Какъвто сигурно е и то.
— Сериозно ли го мислиш?
— Това е най-доброто обяснение.
— Да, ама тя… то никак не ми прилича на Търсач. Ако един Търсач знаеше как да ни намери, щеше да доведе тук цяла армия.
— И нямаше да намерят нищо. Обаче тя… успя да влезе вътре, нали?
— На няколко пъти почти е щяло да загине…
— Да, ама все още диша, нали?
Настъпи продължително мълчание. Беше толкова дълго, че започнах да си мисля дали да не престана да се свивам на топка, но не исках да вдигам шум, като се излегна. Искаше ми се Иън да си тръгне, за да мога да заспя. Чувствах се много изтощена след рязкото покачване на адреналина.
— Мисля да отида да поговоря с Джеб — прошепна след време Иън.
— О, чудесна идея — каза с нескрит сарказъм Джаред.