— Добро утро, дете — поздрави бодро Джеб.
Повдигнах клепачи, за да го погледна. През цялата нощ ли беше седял облегнат на стената? Не изглеждаше уморен, но изведнъж се почувствах виновна, че съм заела по-удобното място.
— И така, момчетата отдавна са заминали — започна въодушевен той. — Какво ще кажеш за една разходка? — Несъзнателно поглади ремъка на пушката, която лежеше в скута му.
Отворих широко очи и го погледнах с недоумение.
— Разходка ли?
— Не ме гледай така уплашено. Никой няма да те безпокои. А и след време ще трябва да се научиш сама да се ориентираш.
Подаде ми ръка, за да ми помогне да се изправя. Поех я без да се замисля. Главата ми беше замаяна, докато се опитвах да вникна в това, което ми казва. Да се науча сама да си намирам пътя? Защо? И какво означаваше това „след време“? Колко дълго очакваше да остана жива?
Той ме изправи на крака и ме поведе напред. Бях забравила какво е да се движиш из тъмните тунели с ръка, която да те насочва. Беше толкова лесно. Ходенето не изискваше почти никаква концентрация.
— Я да видим — рече като на себе си Джеб. — Може да започнем първо от дясното крило. Подготвих ти подходящо място. После кухните… — той продължаваше да планира откъде да минем, докато се промъквахме през една тясна цепнатина. През нея навлязохме в ярко осветен тунел, които водеше към още по-ярко осветена голяма зала. Когато шумът от гласове стигна до нас, усетих как устата ми пресъхва. Джеб продължаваше да ми говори и или не забелязваше, или не обръщаше внимание на обзелия ме ужас.
— Обзалагам се, че днес морковите са покарали — казваше той, когато ме изведе на големия площад. Светлината ме заслепи и не можех да видя кой е там, но усещах погледите им върху себе си.
Внезапно настъпилата тишина беше по-зловеща от всякога.
— Да — отговори сам на себе си Джеб. — Винаги съм мислел, че това ще бъде хубава гледка. Прясното зелено е благодат за окото.
Той млъкна и протегна ръка, за да ме накара да погледна. Премигнах и се вгледах в указаната посока, но очите ми продължаваха да шарят из залата, докато чаках да свикнат. Мина известно време и после видях за какво говори. Видях също, че днес тук имаше може би петнадесетина души и всички ме гледаха враждебно. Но бяха заети и с нещо друго.
Широкият, тъмен квадрат, който заемаше центъра на голямата пещера, вече не беше тъмен. Половината беше в пролетно зелено, също както беше казал Джеб. Беше хубаво и изумително.
Нищо чудно, че върху тази площ не стоеше никой. Това беше градина.
— Моркови? — прошепнах аз.
Той отвърна с нормалния си глас:
— Това е зелената половина. Другата половина е със спанак. До няколко дни и той трябва да покара.
Хората в залата се бяха върнали към работата си, като от време на време пак ме поглеждаха, но бяха най-вече съсредоточени върху това, което вършеха. Не беше трудно да разбера какво правят, след като видях голямото буре на колела и маркучите в градината.
— Напояват ли? — прошепнах отново аз.
— Точно така. Изсъхва твърде бързо на тази горещина.
Кимнах с разбиране. Предполагам, че беше още рано, но вече се потях. В пещерите горещината от силното излъчване горе беше направо задушаваща. Опитах се отново да разгледам тавана, ала беше прекалено ярък, за да мога да гледам в него. Дръпнах Джеб за ръкава и премигнах на ослепителната светлина.
— Как?
Той се усмихна, явно доволен от любопитството ми.
— По същия начин, по който го правят магьосниците — с огледала, дете. Стотици огледала. Отне ми доста време, за да закарам всичките там горе. Хубаво е да има хора наоколо, когато имат нужда от почистване. Виждаш ли, в тавана горе има само четири малки отвора. Не бяха никак достатъчни за това, което бях намислил. Какво ще кажеш, а?
Той отново гордо изпъна рамене.
— Гениално — прошепнах аз. — Изумително.
Джеб се ухили доволен от реакцията ми.
— Хайде да продължим — предложи той. — Днес трябва да свършим много работи.
Поведе ме в нов тунел — широк, с естествена цилиндрична форма, който се разклоняваше от голямата пещера. Това беше нова територия. Мускулите ми се схванаха от страх и продължих да вървя с вдървени, трудно огъващи се в коленете крака.
Джеб ме потупа по ръката, но не обърна внимание на нервността ми.
— Това са повечето спални помещения и няколко склада. Тук тунелите са по-близо до повърхността, затова се постарах да вкарам малко светлина.