Той посочи нагоре към една ярка, тънка пукнатина в тавана на тунела. От нея върху пода струеше сноп бяла светлина.
Стигнахме едно широко разклонение. Не приличаше напълно на вилица, защото имаше твърде много разклонения. Имаше повече формата на октопод.
— Третото вляво — каза Джеб и ме погледна в очакване.
— Третото вляво? — повторих аз.
— Точно така. Не го забравяй. Тук е лесно да се загубиш, а това няма да е безопасно за теб. Хората тук по-скоро биха те наръгали, отколкото да ти покажат правилната посока.
Потреперих.
— Благодаря — прошепнах с едва доловим сарказъм аз.
Той се засмя, като че ли развеселен от отговора ми.
— Безсмислено е да се пренебрегва истината. Не става по-лоша, ако бъде изречена на глас.
Това не я правеше и по-добра, но не казах нищо. Започнах малко по малко да се наслаждавам на компанията му. Беше толкова хубаво да имаш някой, с когото отново да поговориш. Ако не друго, Джеб поне беше интересен компаньон.
— Едно, две, три — преброи той и ме поведе по третия коридор отляво. Започнахме да преминаваме покрай входове, прикрити с най-разнообразни импровизирани врати. Някои бяха завесени с парчета плат в рамки, други с големи листове картон, снадени със скоч. Една дупка имаше две истински врати — едната от боядисано в червено дърво, а другата от сив метал, които бяха подпрени на входа.
— Седем — преброи Джеб и спря пред един малък кръг, чиято най-висока част беше само с няколко сантиметра над главата ми. В него самостоятелността на обитателя се осигуряваше от зелена завеса. От тези, които могат да разделят на две някой елегантен хол.
Върху копринената завеса бяха изрисувани разцъфнали череши.
— Това е мястото, което можах да измисля засега. Единственото подходящо за човешко жилище. Ще остане празно в продължение на няколко седмици, а през това време ще ти измислим нещо по-добро, когато ще имаме отново нужда от него.
Той дръпна завесата и вътре ни посрещна светлина, по-ярка от тази в коридора.
В помещението, което ми показа, изпитах странното усещане за виене на свят — вероятно защото беше много по-високо, отколкото широко. Застанала вътре, имах чувството, че стоя в някаква кула или силоз. Не че някога съм била в такива места, но такива бяха сравненията, които направи Мелани. Таванът, който беше два пъти по-висок от ширината на помещението, представляваше плетеница от пукнатини. Подобно на някакви лози от светлина те бяха разпръснати в кръг по него. Това ми се стори опасно, нестабилно.
Обаче Джеб не показа никакъв страх, когато ме поведе навътре.
На пода имаше двоен дюшек с почти метър свободно пространство от трите му страни. Двете възглавници и двете одеяла бяха подредени от двете страни на дюшека, като че ли тази стая беше предназначена за двама.
Дебел дървен прът — нещо подобно на дръжка на гребло — беше поставен хоризонтално на далечната стена, а краищата му влизаха в две от дупките, с които скалата беше осеяна като швейцарско сирене. На него бяха окачени няколко тениски с къси ръкави и два чифта дънки. До стената, до която беше импровизираната закачалка, имаше дървен стол без облегалка, а под него купчина овехтели книги с меки корици.
— Кой? — обърнах се отново шепнешком към Джеб. Това място очевидно принадлежеше на някого и аз вече нямах чувството, че сме сами.
— На едно от момчетата, които участват в акцията навън. Ще отсъства известно време, а до тогава ще ти намерим нещо.
Това не ми хареса, не толкова стаята, а идеята да остана в нея. Присъствието на собственика се усещаше силно въпреки оскъдните вещи. Независимо кой беше, той нямаше да се зарадва на пребиваването ми тук. Сигурно ще му е много неприятно.
Джеб изглежда прочете мислите ми, или може би изразът на лицето ми беше достатъчно красноречив.
— Хайде, хайде — рече той. — Не се тревожи за това. Тази къща е моя и това е само една от многото ми стаи за гости. Аз решавам кой е или не е мой гост. Сега ти си ми гост и ти предлагам тази стая.
Независимо от всичко идеята продължаваше да не ми харесва, но нямах намерение да разочаровам Джеб. Обещах си да не се докосвам до нищо, ако това означаваше дори да спя на пода.
— Е, хайде да вървим. Не забравяй третия коридор вляво, седмата врата.
— Със зелената завеса — добавих аз.
— Точно така.
Джеб ме поведе обратно през залата, превърната в зеленчукова градина. Тръгнахме покрай отсрещната и стена и после към изхода на най-големия тунел. Докато минавахме покрай поливачите, те стреснато се обръщаха, страхувайки се да останат с гръб към мен.