Сега този тунел беше добре осветен. Беше станал по-сух, но вътре беше и по-горещо. Забелязах това почти веднага. Сега тук приличаше не толкова на сауна, колкото на пещ. Въздухът не беше много застоял и душен и имаше вкус на праха от пустинята.
Отпред се чуваха още гласове. Опитах се да се подготвя за неизбежната реакция. Щом като Джеб имаше намерение да ме третира като… човек и като желан гост, трябваше да започна да свиквам с това. Нямаше защо непрекъснато да имам чувството, че ми се повдига. Но независимо от това стомахът ми отново се разбунтува.
— Оттук се отива в кухнята — каза ми Джеб.
Отначало си помислих, че сме навлезли в друг тунел, при това пълен с хора. Притиснах се до стената, за да съм колкото е възможно по-далеч от тях.
Кухнята представляваше дълъг коридор с висок таван, по-висок, отколкото широк, подобно на новото ми жилище. Светлината беше ярка и гореща. Вместо дълбоки пукнатини в скалата в това място имаше огромни открити дупки.
— Естествено, през деня тук не може да се готви, заради дима. Затова до падането на нощта го използваме главно за столова.
Всички разговори рязко спряха и затова всички чуваха ясно думите на Джеб. Опитах да се скрия зад него, но той продължаваше да навлиза навътре.
Бяхме нахълтали по време на закуска или може би на обяд. Хората — почти двадесет на брой по моята бърза преценка, тук бяха много близо. Не беше като в голямата зала. Искаше ми се да не откъсвам очи от пода, но не можех да престана да хвърлям бързи погледи насам-натам. Просто за всеки случай. Усещах тялото си напрегнато, готово да побегне, въпреки че нямах представа къде бих могла да избягам.
Край двете стени на коридора имаше отрупани дълги купчини от камъни. Повечето бяха от груб червено-кафяв вулканичен камък, примесени с някакво по-светло вещество — цимент? — което преминаваше през тях и ги държеше слепени. Върху тези купчини имаше по-различни камъни, по-кафяви на цвят и по-плоски. И те бяха слепени едни към други със същото сиво вещество. Крайният резултат беше една сравнително гладка повърхност, подобна на плот или на маса. Беше ясно, че се използват и за двете цели.
На някои от тях седяха хора, а на други само се бяха подпрели.
Разпознах хляба, който държаха като вцепенени в ръцете си, и гледаха с недоумение към Джеб и мен. Лицата на някои ми бяха познати: Шарън, Маги и докторът бяха в групата най-близо до мен. Братовчедката на Мелани и леля й гледаха гневно към Джеб. Бях убедена, че бих могла да си стоя на главата и да пея песни от спомените на Мелани, колкото ми глас държи, но те пак нямаше да ме погледнат. Обаче докторът ме наблюдаваше с искрено и почти дружелюбно любопитство, което ме накара да усетя студ дълбоко в костите си.
В най-далечния край на сводестото помещение разпознах високия мъж с гарвановочерната коса и сърцето ми започна да бие неравномерно. Мислех, че Джаред ще вземе двамата братя със себе си, за да улесни поне малко задачата на Джеб да ме опази жива. Добре поне, че беше по-малкият — Иън, чиято съвест беше проговорила със закъснение. Все пак беше по-добре, отколкото ако беше останал Кайл. Обаче тази утеха не забави ускорения ми пулс.
— Толкова ли бързо се нахранихте всички? — попита на висок глас Джеб, без да крие сарказма си.
— Изгубихме си апетита — промърмори Маги.
— А ти какво ще кажеш? — обърна се Джеб към мен. — Гладна ли си?
Сред присъстващите се чу глухо сумтене.
Поклатих енергично глава. Дори не знаех дали съм гладна, но ми беше ясно, че не бих могла да ям сред тази тълпа, която с удоволствие би ме изяла.
— Е, аз пък съм — рече Джеб. Мина между двата тезгяха, но аз не го последвах. Мисълта, че съм толкова близо до останалите, ми беше непоносима. Останах там, където бях, притисната до стената. Само Шарън и Маги го наблюдаваха как отиде до една голяма пластмасова кошница и взе една франзела. Всички останали гледаха мен. Бях сигурна, че ако мръдна и сантиметър, щяха да се нахвърлят върху ми. Дори се опитах да не дишам.
— Е, добре, хайде да продължим — предложи Джеб с уста, пълна с хляб, когато се върна отново при мен. — Явно никой не може да се съсредоточи върху обяда. Много лесно се разсейват.
След момента на влизането ни, когато разпознах някои познати ми лица, вече не се вглеждах толкова в присъстващите, колкото внимавах дали няма да направят някакви резки движения. Затова не забелязах Джейми, докато той не се изправи.