Беше с една глава по-нисък от хората край него, но по-висок от двете по-малки деца, които седяха край плота откъм неговата страна. Той скочи леко от мястото си и тръгна след Джеб. Изражението му беше напрегнато и замислено, като че ли се опитваше да разреши трудна задача в главата си. Изгледа ме през присвитите си очи, докато следваше Джеб по петите. Сега не бях единствената тук, която беше затаила дъх. Другите също непрекъснато местеха погледите си между брата на Мелани и мен.
О, Джейми — помисли си Мелани. Тъжният, като на възрастен израз на лицето му не й харесваше, а на мен вероятно още повече. Тя не се чувстваше така виновна, като мен за това.
Ако можехме поне да снемем това изражение от лицето му — помисли си с въздишка тя.
Твърде късно е. Какво бихме могли да направим сега, за да се почувства малко по-добре?
Зададох въпроса по-скоро теоретично, но се усетих, че търся някакъв отговор. Мелани също търсеше. В краткия промеждутък от време, с което разполагахме, бях сигурна, че няма да намерим нищо. Обаче и двете знаехме, че ще продължим да търсим, когато тъпата обиколката приключи и имахме възможност пак да помислим. Ако останехме живи толкова дълго.
— Какво искаш, момче? — попита Джеб, без да го погледне.
— Просто се питах, какво правиш — отвърна Джейми, като се опитваше напразно да изглежда безразличен.
Джеб спря, когато стигна до мен, и се обърна да погледне Джейми.
— Развеждам я наоколо. Както постъпвам с всеки новодошъл.
Последва ново приглушено мърморене.
— Мога ли да дойда и аз? — попита Джейми.
Видях как Шарън енергично заклати глава. Беше побесняла от яд. Джеб не й обърна внимание.
— Няма да ми пречиш… ако се държиш прилично.
Джейми сви рамене.
— Няма проблем.
Наложи се да тръгна и да вплета здраво пръсти пред себе си. Толкова ми се искаше да отместя разбърканата коса на Джейми от очите му и да обгърна с ръка врата му. Бях сигурна, че това нямаше да се посрещне добре.
— Да вървим — подкани ни Джеб. Изведе ни обратно по пътя, по който бяхме дошли. Вървеше от едната ми страна, а Джейми от другата. Момчето като че ли се стараеше да гледа в пода, но от време на време ме поглеждаше, също както и аз не можех да не го поглеждам. Когато очите ни се срещаха, бързо ги извръщахме.
Бяхме изминали почти половината път по големия коридор, когато чух тихи стъпки зад нас. Реагирах моментално, без да се замисля. Отскочих към едната стена на тунела, като дръпнах Джейми с ръка така, че да мога да застана между него и този, който идваше към мен.
— Хей! — запротестира той, но не отблъсна ръката ми.
Джеб също реагира бързо. Свали моментално пушката от рамото си. Иън и докторът веднага вдигнаха ръце над главите си.
— Ние също можем да се държим прилично — рече докторът.
Беше трудно да се повярва, че този кротък човек с приятелско изражение на лицето е щатният мъчител. Добродушното му излъчване ме ужасяваше още повече. В тъмна и зловеща нощ човек е винаги по-нащрек, отколкото в ясен, слънчев ден. Къде обаче би могъл да побегне, когато не вижда място, в което да се скрие?
Джеб изгледа Иън, а цевта на пушката му последва погледа му.
— Няма да създавам никакви проблеми, Джеб. Ще се държа също толкова възпитано, колкото и докторът.
— Добре — съгласи се Джеб и нарами отново пушката. — Само не се опитвайте да ме изпитате. Отдавна не съм застрелвал никого и като че ли възбудата от това ми липсва.
Ахнах от изумление. Всички ме чуха и се обърнаха да видят ужасената ми физиономия. Докторът пръв се засмя, но дори и Джейми се присъедини за малко.
— Това беше шега — прошепна ми той. Ръката му като че ли посегна към мен, но той бързо я отдръпна и я пъхна в джоба на късите си панталони. Аз също свалих все още протегнатата си да го защити ръка.
— Времето си тече — рече Джеб все още малко сърдито. Трябва да побързате, защото нямам намерение да ви изчаквам.
Той тръгна напред, преди някой да успее да каже нещо.
Глава 21
С име
Продължавах да се държа плътно до Джеб, малко пред него. Исках да съм колкото може по-далеч от двамата мъже, които ни следваха. Джейми вървеше някъде по средата и не беше съвсем сигурен къде точно иска да бъде.
През останалата част от обиколката не успявах да се съсредоточа много. Вниманието ми не беше привлечено особено от втората градина, която ми показа Джеб — тази, в която растеше висока до кръста царевица под безмилостната жега, изпращана от лъскавите огледала.