Не проявих голямо любопитство и към широката пещера с нисък таван, която той нарече „стая за отмора“. Тази беше абсолютно тъмна и се намираше дълбоко под земята, но Джеб ми каза, че докарват тук светлина, когато искат да играят. Думата „играят“ нямаше за мен никакъв смисъл, не и тук сред тази група изнервени, гневни, оцелели хора, но не го помолих да ми я обясни. Тук имаше още вода — малък, силно миришещ на сяра поток и Джеб ми каза, че понякога го използват за втори клозет, защото водата не става за пиене.
Вниманието ми беше раздвоено между хората, които вървяха зад мен, и момчето от едната ми страна.
Иън и докторът наистина се държаха изненадващо добре. Никой не ме нападна отзад, макар да имах чувството, че очите ми сякаш се бяха преместили на тила ми, стараейки се да видя дали няма да се опитат. Те просто вървяха спокойно след мен и понякога тихо разговаряха помежду си. Разговорът им се въртеше около имена, които ми бяха неизвестни и прякори на места и неща, които може да бяха, а може и да не бяха в тези пещери. Не разбирах нищо от това, което си говореха.
Джейми също не казваше нищо, но често ме поглеждаше. Когато не се опитвах да държа под око другите, аз също го поглеждах. Това не ми оставяше много време да се възхищавам от нещата, които Джеб ми показваше, но той като че ли не забелязваше с какво се занимавам.
Някои от тунелите бяха много дълги — пространствата, скрити тук под земята, бяха направо изумителни. Често в тях цареше абсолютен мрак, но Джеб и другите не спираха, защото явно знаеха къде се намират и отдавна бяха свикнали да се движат в тъмното.
За мен това беше по-трудно, отколкото когато Джеб и аз бяхме сами. В тъмното всеки шум ми се струваше като сигнал, че ще бъда нападната. Дори непринуденият разговор на Иън и доктора ми се струваше като прикритие за коварни намерения.
Параноичка — отбеляза Мелани.
Така да бъде, ако това ще ни запази живи.
Би ми се искало да обръщаш повече внимание на чичо Джеб. Това тук е много впечатляващо.
Прави каквото искаш с времето си.
Мога само да виждам и чувам това, което ти виждаш и чуваш, Скитнице — рече ми тя. После смени темата. — Джейми изглежда добре, как мислиш? Не е много нещастен.
Изглежда ми… нащрек.
В този момент тъкмо излязохме на едно осветено пространство, след като дълго време бяхме вървели сред влажния мрак.
— Това тук е южният край на системата от тунели — обясни Джеб, докато вървяхме. — Не е много удобен, но е добре осветен през целия ден. Затова го направихме болнично отделение. Тук докторът си върши работата.
В мига, в който Джеб обяви къде се намираме, тялото ми се вцепени и краката ми се схванаха. Подхлъзнах се и рязко спрях.
Широко отворените ми от ужас очи се взираха ту в Джеб, ту в лицето на доктора.
Всичко това номер ли беше? Чакали са твърдоглавият Джаред да се махне и са ме подмамили тук? Не можех да повярвам, че бях дошла до това място със собствените си крака. Колко глупава бях!
Мелани беше също изумена. Можехме да им се опаковаме като подарък!
Те също ме изгледаха. Лицето на Джеб беше безизразно, това на доктора също не по-малко изненадано от моето, макар и не така ужасено. Щях да се дръпна моментално от докосването на една ръка до моята, ако тази ръка не ми беше толкова позната.
— Не — каза Джейми и след кратко колебание ме хвана под лакътя. — Не, всичко е наред. Нали така, чичо Джеб? — попита той и погледна доверчиво стария човек. — Всичко е наред, нали?
— Разбира се — бледите сини очи на Джеб бяха спокойни и ясни. — Просто й показвам дома си, момче, това е.
— За какво говорите? — попита сърдито Иън зад нас, ядосан, че не е разбрал.
— Да не би да си помисли, че сме те довели тук нарочно, за доктора? — попита Джейми вместо да отговори на Иън. — Защото не бихме направили подобно нещо. Обещахме на Джаред.
Вгледах се в сериозното му лице и се опитах да му повярвам.
— О! — възкликна Иън, когато разбра, а после се засмя. — Би било не лош план. Изненадан съм, че не съм се сетил за него.
Джейми изгледа намръщен едрия мъж и ме потупа по ръката, преди да отдръпне своята.
— Не се плаши.
Джеб продължи оттам, където беше стигнал: