— Затова тази голяма стая тук е снабдена с няколко кушетки, в случай че някой се разболее или се нарани. В това отношение имаме голям късмет. Докторът няма много спешни случаи — поясни Джеб и ми се усмихна. — Твоите изхвърлиха всичките ни лекарства, когато поеха нещата в свои ръце. Трудно е да се снабдяваме с каквото ни трябва.
Аз кимнах разсеяно леко с глава. Все още не бях дошла напълно на себе си. Тази стая изглеждаше напълно безобидна, като че ли наистина се е използвала само за лечение, но въпреки това стомахът ми болезнено се свиваше.
— Какво знаеш за извънземната медицина? — попита внезапно докторът, накланяйки глава на една страна. Гледаше ме в очакване, изпълнен с любопитство.
Аз го изгледах, без да отговоря.
— О, не се притеснявай, можеш да говориш с доктора. Независимо от всичко той е много свестен човек.
Кимнах веднъж с глава. Намерението ми беше да покажа, че съм готова да отговоря на въпроса на доктора, да му кажа, че не знам нищо, но те не ме разбраха.
— Тя не желае да издава никакви търговски тайни — рече подигравателно Иън. — Нали, скъпа?
— Дръж се прилично, Иън — скара му се Джеб.
— И това ли е тайна? — попита предпазливо Джейми, но с явно любопитство.
Отново поклатих глава, а те ме изгледаха с недоумение. Озадачен, докторът също поклати глава.
Поех дълбоко въздух и тихо казах:
— Аз не съм Лечител. Не знам как те… лекарствата… действат. Знам само, че наистина действат… те лекуват, и то не само симптомите. Няма съдебни дела и грешки. Разбира се, човешките лекарства бяха премахнати.
И четиримата ме изгледаха с още по-голямо недоумение. Отначало се изненадаха, че не им отговарям, а сега пък се изненадаха от отговора ми. На човеците не може да се угоди.
— Вие не променихте много неща от това, което оставихме след себе си — каза замислен след малко Джеб. — Само медикаментите и самолетите, които заменихте с космически кораби. Като се изключи това, на пръв поглед животът продължава да си тече както преди.
— Ние идваме да експериментираме, а не да променяме — прошепнах аз. — Макар че при нас здравето има предимство пред философията.
После внезапно млъкнах. Трябваше да бъда по-предпазлива. Хората едва ли имат нужда от философията на душите. Кой можеше да знае какво ще ги ядоса? Или какво ще ги извади от крехкото им търпение?
Джеб отново кимна замислен, а после ни поведе по-нататък. Докато ни развеждаше из няколкото свързани помежду си пещери в медицинското крило, не беше така ентусиазиран, както преди. Когато се обърнахме обратно и се насочихме към тъмния коридор, стана съвсем мълчалив. Връщането беше дълго и почти без разговори. Премислих внимателно какво бях казала, търсейки нещо, което може да му се беше сторило обидно, но ако беше така, нямаше начин да отгатна какво е то, защото Джеб и без това беше твърде странен за мен. Колкото и враждебни и подозрителни да бяха останалите, поведението им беше обяснимо. Но с Джеб не беше така.
Обиколката внезапно свърши, когато влязохме отново в огромната пещера градина, в която покаралите моркови се бяха разстлали като яркозелен килим върху тъмния под.
— Шоуто свърши — рече с дрезгав глас той и погледна към Иън и доктора. — Вървете да свършите нещо полезно.
Иън погледна недоумяващ доктора, но и двамата не казаха нищо и се отправиха към най-големия изход — този, който, доколкото си спомнях, водеше към кухнята. Джейми се поколеба, проследи ги с поглед как се отдалечават, но не се помръдна.
— Ти ела с мен — каза му Джеб, вече не така сърдито. — Имам една работа за теб.
— Добре — съгласи се Джейми. Забелязах, че се почувства поласкан.
Джейми отново вървеше до мен, когато се отправихме обратно към сектора със спалните помещения на пещерите. Когато се насочихме към третия коридор, с изненада установих, че той знае точно къде отиваме. Джеб вървеше на няколко крачки след нас, но Джейми моментално спря, когато стигнахме зелената завеса, която закриваше входа на седмия апартамент. Дръпна завесата, за да вляза, но остана в коридора.
— Ще имаш ли нещо против, ако поостанеш тук известно време? — попита ме Джеб.
Кимнах, благодарна при мисълта отново да се скрия от погледите на другите. Минах през входа, но спрях на няколко крачки по-навътре, без да зная какво да правя по-нататък. Мелани се сети, че тук имаше книги, но й припомних, че се бях зарекла да не пипам нищо.
— Имам да свърша някои неща, момче — рече Джеб на Джейми — Храната няма да дойде сама. Съгласен ли си да останеш на пост?