— Разбира се — отвърна Джейми и се усмихна, пое дълбоко въздух и излъчи момчешките си гърди.
Той отвори широко очи от изумление, когато Джеб му подаде пушката си.
— Ти луд ли си? — извиках аз. Гласът ми беше толкова силен, че отначало не го познах. Имах чувството, че занапред ще мога да говоря само шепнешком.
Джеб и Джейми ме зяпнаха изненадани. След секунда се озовах в коридора при тях. Почти посегнах към твърдия метал с намерението да изтръгна пушката от ръцете на момчето. Това, което ме спря, не беше мисълта, че за тази постъпка със сигурност щях да бъда убита. Спря ме фактът, че за тези неща бях по-мекушава от хората. Дори желанието да предпазя момчето не можеше да ме накара да докосна оръжието.
Вместо това се обърнах към Джеб:
— Да не си се побъркал? Да дадеш оръжието на едно дете? Той може да се убие!
— Мисля, че през главата на Джейми са минали доста неща, за да може да бъде считан за мъж. Той знае как да борави с пушката.
При тази похвала момчето гордо изправи рамене и притисна по-силно оръжието до гърдите си. Бях изумена от глупостта на Джеб.
— Ами ако те дойдат за мен, докато той е тук? Помисли ли какво може да стане? С тези неща шега не бива! Могат да го наранят, за да се докопат до мен!
Джеб остана спокоен, а лицето му безизразно.
— Мисля, че днес няма да има никакви подобни проблеми. Обзалагам се.
— Но, не и аз! — чух се пак да крещя аз. Гласът ми проехтя в тунела и някой със сигурност можеше да го чуе, но не ми пукаше. По-добре да дойдат, докато Джеб е тук. — След като си толкова сигурен, тогава ме остави тук сама. Но недей излага Джейми на опасност!
— За момчето ли се безпокоиш, или просто те е страх, че ще насочи пушката срещу теб? — попита почти отегчено Джеб.
Премигнах от изненада и ядът ми изчезна. Тази мисъл изобщо не ми беше минавала през главата. Погледнах Джейми, срещнах изненадания му поглед и разбрах, че беше шокиран от идеята не по-малко от мен. Беше ми нужна минута, докато дойда на себе си и подновя спора, но през това време изражението на Джеб се беше променило. Гледаше ме внимателно, присвил устни — като че ли беше на път да постави на мястото му последното парче от пъзела.
— Дай пушката на Иън или на някой от другите. Не ме интересува — рекох бавно с равен глас. — Само недей да намесваш момчето в тази работа.
Внезапно появилата се широка усмивка на лицето на Джеб странно ми напомни за котка, готова за скок.
— Това е моят дом, дете, и аз ще постъпя, както поискам. Винаги го правя.
Джеб ми обърна гръб и тръгна надолу по коридора, като си подсвиркваше. Останах да го гледам с отворена уста как се отдалечава. Когато изчезна, се обърнах към Джейми, който ме гледаше намръщен.
— Не съм дете — рече той с по-плътен от обикновено глас и издаде предизвикателно брадичката си напред. — Сега трябва да… трябва да си отидеш в стаята.
Заповедта не беше издадена с много строг тон, но не ми оставаше нищо друго да направя. Бях загубила окончателно спора. Седнах на земята с гръб, опрян в скалата от едната страна на входа — тази, която оставаше наполовина закрита от завесата, но все пак ми даваше възможност да наблюдавам Джейми. Обвих коленете си с ръце и започнах да правя това, което знаех, че ще продължавам да правя, докато тази безумна ситуация продължава — да се безпокоя.
Същевременно напрягах зрението и слуха си, за да разбера дали някой се приближава и да бъда готова. Независимо от казаното от Джеб, щях да попреча на всеки, който би се опитал да постави на изпитание останалия на пост Джейми. Щях да се предам преди да го е поискал.
Точно така — съгласи се моментално Мелани.
Джейми постоя няколко минути в коридора, стиснал здраво пушката в ръце, без да знае точно как да изпълнява задължението си. После започна да се разхожда напред-назад пред завесата, но след като го стори два пъти, изглежда се почувства глупаво. После седна на пода откъм отворения край на завесата, остави пушката върху коленете си и подпря брадичката си с ръце. След известно време въздъхна. Стоенето на пост не се оказа така вълнуващо, както беше предполагал.
На мен обаче не ми омръзваше да го наблюдавам.
След може би час или два започна отново да ми хвърля бързи погледи. На няколко пъти разтвори устни, но после се отказваше да каже това, което беше намислил. Подпрях брадичка на коленете си и зачаках, докато в него се водеше вътрешна борба. Търпението ми беше възнаградено.