— Тази планета, от която дойде преди да влезеш в Мелани, — рече накрая той, — как изглежда? Като тук ли е?
Насоката на мислите му ме завари неподготвена.
— Не — отвърнах аз. Сега, когато тук беше само Джейми, реших, че е по-добре да говоря нормално, вместо да шепна. — Не, различно е.
— Ще ми кажеш ли как е? — попита той и наклони главата си на една страна, какъвто навик имаше, когато проявяваше интерес към историите, които му разказваше Мелани преди лягане.
И аз му разказах. Разказах му всичко за покритата с вода планета на Виждащите водорасли. Разказах му за двете слънца, за елипсовидната орбита, за сивите води, за напълно неподвижните корени, за изумителните гледки на хиляди очи, за безкрайните разговори на милиони безмълвни гласове, които всички можеха да чуят.
Той слушаше с широко отворени очи и очарован се усмихваше.
— Това ли е единственото друго място? — попита Джейми, когато млъкнах и се опитах да се сетя дали не съм пропуснала нещо. — Виждащите водорасли ли са… — каза той и се засмя — единствените извънземни?
Аз също се засмях.
— Едва ли. Както и аз не съм единствената извънземна в този свят.
— Разкажи ми.
И аз му разказах за Прилепите в Пеещия свят, за това как живеят в слепота и с музика, как летят. Разказах му за Планетата на Мъглите — как се чувстваш с дебела, бяла козина и четири сърца, за да ти е топло, как да избягваш зверове с остри нокти.
Започнах да му разказвам за Планетата на Цветята, за цветовете и светлината, но той ме прекъсна с нов въпрос:
— А какво ще кажеш за малките зелени човечета с триъгълни глави и големи, черни очи? Тези, които се разбиха в Розуел и така нататък. Това вие ли бяхте?
— Не, не сме били ние.
— Всичко измислица ли е било?
— Не знам. Може би, а може би не. Вселената е голяма и компанията е много разнообразна.
— Как дойдохте тук тогава? Щом като не сте били зелените човечета, тогава кои сте били? Би трябвало да имате тела, за да се движите, и други неща, нали?
— Така е — съгласих се аз, изненадана от знанията му по темата, която обсъждахме. Не би трябвало да се изненадвам, след като знаех колко е умен и как мозъкът му попива всичко като гъба. — Отначало за това използвахме Паяците.
— Паяците ли?
Разказах му за тях — за този изумителен вид. Това бяха най-невероятните мозъци, които бяхме срещали. Всеки Паяк имаше в себе си по три мозъка. Всеки в отделна част от тялото, състоящо се от няколко части. Не сме имали проблем, който Паяците да не са могли да разрешат. Същевременно те бяха така безпристрастно аналитични, че рядко намираха проблем, който да възбуди до такава степен любопитството им, та да се заемат сами с решаването му. От всички наши домакини Паяците приеха с най-голяма готовност окупацията ни. Те почти не видяха разликата, а когато я видяха, изглежда харесаха избраната от нас насока. Няколкото души, разхождали се на повърхността на планетата на Паяците преди имплантирането ни, казаха, че била студена и сива — нищо чудно, че Паяците виждаха само в черно и бяло и имаха ограничено усещане за температура. Животът на Паяците беше кратък, но младите се раждаха с всички знания за тяхната планета, така че не се губеше никакво познание.
Бях изкарала веднъж един кратък паешки живот, а след това бях напуснала този свят без желание да се връщам в него. Учудващата яснота на мислите ми, лесните отговори, които почти без усилие ми идваха при всеки въпрос, това, че бях на ти с числата не можеха да заменят емоцията и светлината, за които имах само смътна представа, докато се намирах в онова тяло. Чудех се как една душа може да се чувства доволна в него, но населението на планетата се самовъзпроизвеждаше от хиляди земни години. Тя все още беше открита за заселване, само защото Паяците се възпроизвеждаха толкова бързо — те са големи торби, пълни с яйца.
Започнах да разказвам на Джейми за началото на нашествието тук. Паяците бяха най-добрите ни инженери. Корабите, които правеха за нас, се движеха ловко и незабележимо между звездите. Телата на Паяците бяха почти също толкова полезни, колкото и мозъците им: четири дълги крака към всяка секция, заради които бяха получили прякора си на тази планета, и на всеки крак по дванадесет ръце с пръсти. Тези пръсти с по шест стави бяха тънки и здрави като стоманени нишки, способни да извършват най-деликатните процедури. Приблизително с масата колкото на една крава, но ниски и стройни, Паяците нямаха проблеми при първите прониквания. Те бяха по-силни и по-умни от хората и бяха подготвени, докато човеците не бяха…