Спрях внезапно по средата на изречението, когато забелязах нещо да проблясва върху бузата на Джейми. Гледаше право пред себе си, без да вижда нищо конкретно, със силно стиснати устни. По бузата му, която беше по-близо до мен, се търкаляше бавно голяма капка солена вода.
Идиотка! — скара ми се Мелани. — Не се ли замисли какво ще означава за него историята ти?
А ти не можа ли да се сетиш да ме предупредиш по-рано?
Тя не отговори. Без съмнение самата тя е била увлечена от историята, която разказвах.
— Джейми — рекох със задавен глас аз. Сълзата, която видях върху бузата му, направи странни неща с гърлото ми. — Джейми, съжалявам. Не се замислих.
Джейми поклати глава.
— Няма нищо. Аз попитах. Исках да разбера как е станало.
Гласът му беше дрезгав от усилията да не издава болката си. Изпитах инстинктивно желание да се наведа напред и да изтрия сълзата му. Отначало се помъчих да не му обръщам внимание. Аз не бях Мелани. Обаче сълзата си стоеше неподвижно там, като че ли никога нямаше намерение да падне, а Джейми продължаваше да гледа отсрещната гола стена и устните му трепереха.
Не беше застанал далеч от мен и аз протегнах ръка, за да прекарам пръстите си по бузата му. Сълзата се размаза върху кожата му и изчезна. Пак инстинктивно оставих ръката си да подпира топлата му буза. За секунда той се направи, че не ме забелязва. После се обърна към мен със затворени очи и протегна ръце. Сви се на кълбо до мен под мишницата ми както някога и заплака.
Това не бяха сълзите на дете, което беше още по-покъртително. Фактът, че ги проливаше пред мен, ги правеше още по мъчителни. Това беше скръбта на мъж на погребението на цялото му семейство.
Обгърнах тялото му с ръце, макар сега това да не беше така удобно, както някога, и също заплаках.
— Съжалявам — повтарях отново и отново аз. Извинявах се за всичко случило се между тези два свята. Че изобщо бяхме открили това място. Че го бяхме избрали. Че бях се настанила в тялото на сестра му. Че я бях довела отново тук и отново го бях наранила. Че с безразсъдните си истории днес го бях накарала да плаче.
Не отдръпнах ръцете си, когато той се поуспокои. Не бързах да го пусна. Като че ли тялото ми жадуваше за това още от самото начало, но до този момент нямах представа какво може да задоволи този глад. Загадъчната връзка между майка и дете — така силна на тази планета — вече не беше неразбираема за мен. Нямаше по-силна връзка от тази, в която си готов да дадеш живота си за другия. Бях разбрала това по-рано. Но не бях разбрала защо. Сега знаех защо една майка е готова да даде живота си за своето дете и това завинаги щеше да повлияе на възприятието ми за вселената.
— Мислех, че по-добре съм те изучил, момче.
Рязко се отдръпнахме един от друг. Джейми скочи на крака, а аз се притиснах по-плътно до стената.
Джеб се наведе и взе пушката, която и двамата бяхме забравили на пода.
— Трябва да си много по-предпазлив, когато си с пушка, Джейми. — Тонът му беше много любезен и това смекчи упрека. Протегна ръка да разроши гъстата коса на момчето.
Джейми се шмугна под ръката на Джеб със зачервено от срам лице.
— Съжалявам — рече той и се обърна с намерение да побегне.
Направи една крачка, но спря и се обърна да ме погледне.
— Не ти знам името — каза след малко.
— Наричат ме Скитница — прошепнах аз.
— Скитница?
Кимнах.
Той също кимна и после бързо се отдалечи. Отзад вратът му все още беше зачервен.
Когато си отиде, Джеб се подпря на стената и се смъкна надолу, докато зае мястото, където беше стоял Джейми. Като него постави небрежно пушката в скута си.
— Интересно име имаш — подхвана той. Очевидно отново беше възприел дружелюбния си тон. — Може би някой път ще ми разкажеш как си го получила. Обзалагам се, че историята ще е добра. Но сигурно е доста дълга, нали така? Скитнице?
Аз само го изгледах.
— Ще имаш ли нещо против да те наричам Скит, за по-кратко? По-лесно е за произнасяне.
Този път изчака да му отговоря. Накрая свих рамене. За мен нямаше значение дали ме нарича „дете“, или с някакъв друг човешки прякор. Предполагах, че не беше нещо обидно.
— Е, добре, Скит — рече усмихнат той, доволен от хрумването си. — Хубаво е да си имаш прякор. Кара ме да те чувствам като стар приятел.
После се усмихна с широката си усмивка и аз не можах да се сдържа да не се усмихна в отговор, въпреки че моята усмивка беше по-скоро унила, отколкото лъчезарна. Предполагаше се, че той е мой враг. Може би просто беше побъркан. И ми беше приятел. Не че не би ме убил, ако нещата се развиеха така, но това не би му харесало. При човеците какво повече би могло да се иска от един приятел?