— Да — прошепнах аз. — Имаме същите чувства. Човешки чувства. Надежда, мъка и любов.
— Значи, ако не се преструваш… Ами че тогава съм готов да се закълна, че обичаш и двамата. Скит, ти самата ги обичаш, а не само тялото на Мел.
Сведох глава и зарових лицето си в ръце. Жестът беше равносилен на признание, но не ме интересуваше. Не можех да се сдържам повече.
— Значи нещата при теб стоят по този начин. Но се питам и за племенницата ми. Какво е означавало за нея това, какво би означавало за мен. Когато вкарат някого в главата ти, ти просто… изчезваш ли? Изтриват ли те? Все едно, че си мъртъв? Или е като че ли си заспал? Усещаш ли някакъв външен контрол? Усещат ли те? Затворен ли си вътре като в клетка, в която крещиш?
Не смеех да се помръдна, като се стараех лицето ми да не изразява нищо.
— Очевидно е, че спомените ти и поведението остават назад. Но съзнанието ти… Струва ми се, че някои хора не биха се предали без борба. По дяволите, аз бих се опитал да остана… Никога не съм приемал едно „не“ за отговор, всеки ще ти го каже. Аз съм борец. Всички, които сме останали, сме такива. Знаеш ли, готов съм да се обзаложа, че и Мел също е борец.
Той не отмести очите си от тавана, но и аз продължавах да гледам втренчено пода и да запаметявам всички черти върху червеникавия прах.
— Да, мислил съм много за тези неща.
Усетих, че сега ме гледа, въпреки че продължавах да седя с наведена глава. Не се помръдвах, само бавно вдишвах и издишвах. Костваше ми големи усилия да поддържам този бавен ритъм. Наложи се да преглътна. Продължавах да усещам вкуса на кръвта в устата си.
Как изобщо сме могли да го мислим за луд? — зачуди се Мел. Та той е разбрал всичко. Той е гений.
Той е и двете.
Може би това означава, че вече не трябва да си мълчим. Той знае.
Тя беше изпълнена с надежда. Напоследък беше много мълчалива. Почти през половината от времето отсъстваше. За нея не беше лесно да се съсредоточава, когато се чувстваше сравнително щастлива. Беше спечелила голямата си битка. Беше ни довела тук. Тайните й вече не бяха в опасност. Джаред и Джейми вече нямаше да бъдат предадени от спомените й. След като вече не се налагаше да се бори, за нея беше по-трудно да си наложи да говори, дори с мен. Сега виждах как откритието, че другите хора знаят за съществуването й, я въодушеви.
Да, Джеб знае. Това променя ли нещата?
Тя се замисли за това как останалите гледаха на Джеб. Права си — каза с въздишка. — Но мисля, че Джейми… е, той не знае и не предполага, но мисля, че усеща истината.
Сигурно си права. Предполагам, че в края на краищата ще можем да разберем дали това ще е добре за него, или за нас.
Джеб мълча само няколко секунди и после отново заговори и ни прекъсна:
— Много интересна работа. Няма много бум-бум! Като във филмите, които обичах да гледам. Но въпреки това е много интересно. Ще ми се да чуя повече неща за онези паяци. Много ми е любопитно, наистина.
Поех дълбоко въздух и вдигнах глава.
— Какво искаш да знаеш?
Той ми се усмихна топло и леко присви очи.
— Три мозъка, казваш, така ли?
Кимнах.
— А колко очи?
— Дванадесет — по едно във всяка става и тяло. Нямахме клепачи, само тънки влакна — нещо като клепачи от стоманена вълна да предпазват очите.
Той кимна, а очите му блеснаха.
— Бяха ли космати, като тарантулите?
— Не. Бяха нещо като… бронирани… с люспи, като влечуго или риба.
Подпрях се по-удобно на стената, подготвяйки се за дълъг разговор. Предположението ми се оказа вярно. Просто загубих представа колко много въпроси ми зададе. Искаше подробности — за това как са изглеждали Паяците, какво е било поведението им и как са превзели Земята. Не се стресна от подробностите по нахлуването. Напротив, тази част като че ли му хареса повече от останалото.
Въпросите му едва изчакваха отговорите ми и често се усмихваше. Когато часове по-късно вече беше чул достатъчно за Паяците, поиска да узнае повече за Цветята.
— Не разказа много за тях — припомни ми той.
Разказах му за най-красивата и спокойната от планетите. Почти всеки път, когато спирах, за да си поема дъх, той ме прекъсваше с нов въпрос. Харесваше му да отгатва отговорите, преди да съм ги казала и не се смущаваше много от това, че е сбъркал.