— Ами обикновено нещата се обясняват с това, че една душа опитва да живее на една или две планети, средно на две и после се установява на любимата си планета. Когато наближи телата им да умрат, те просто се преместват в нови домакини от видовете на същата планета. Това преместване от тяло на един вид в тялото на друг вид е много объркващо. Повечето души направо го ненавиждат. Някои така и не се местят от планетата, в която са се родили. Понякога е трудно душата да си намери подходящ домакин и се случва да опитат на три планети. Веднъж срещнах душа, която е била на пет, докато се установи на планетата на Прилепите. На мен там ми хареса… предполагам, че това беше мястото, където бях най-близко до възможността да си избера планета. Ако не беше слепотата…
— Ти на колко планети си живяла? — попита тихо Джейми. Докато говорех, ръката му неусетно беше хванала моята.
— Тази ми е девета — отвърнах му аз и стиснах леко пръстите му.
— Ау, цели девет! — възкликна той.
— Затова ме взеха да преподавам. Всеки може да им представи статистически данни, но аз имах личен опит от повечето планети, които сме… завзели. — Поколебах се преди да произнеса думата, но тя като че ли не притесни Джейми. — Не съм била само на три, е, вече на четири. Току-що откриха един нов свят.
Очаквах, че Джеб ще ме засипе с въпроси за новия свят или за тези, които съм прескочила, но той само поглаждаше разсеяно края на брадата си.
— Защо не си се установила никъде? — попита Джейми.
— Никога не намерих място, което да ми хареса достатъчно, за да остана.
— Какво ще кажеш за Земята? Мислиш ли, че ще останеш тук?
Искаше ми се да се усмихна на детската му увереност, че някога бих получила възможност да се преместя в друг домакин. Или пък да остана още един месец в тялото, което имах сега.
— Земята е… много интересна — прошепнах аз. — По-трудно е, отколкото на всяко друго място, на което съм била.
— По-трудно от онова със замръзналия въздух и ноктестите зверове ли?
— По свой собствен начин, да. — Как бих могла да обясня, че Планетата на Мъглите може да я видиш само отвън — много по-трудно е да е атакувана отвътре.
Атакувана — присмя ми се Мелани.
Прозях се. Бях забравила за теб — казах й аз. — Мислех си за тези променящи се чувства, които винаги ме издават. Но ти наистина ме атакува, като ми наложи по такъв начин спомените си.
Научих си урока — отвърна ми студено тя. Усетих, че е напрегната, докато държах ръката на момчето в моята. В нея бавно се зараждаше някакво непознато за мен чувство. Нещо, почти подобно на гняв, примесено с копнеж и отчаяние.
Ревност — подсказа ми тя.
Джеб отново се прозя.
— Аз съм направо един грубиян. Сигурно си капнала от умора, след като си ходила цял ден, а после те държах будна половината нощ, за да ми разказваш. Не се проявих много като добър домакин. Джейми, хайде да тръгваме, за да може Скит да поспи.
Усещах силна умора. Изглежда, че денят се беше оказал много дълъг, а думите на Джеб потвърждаваха, че това не е само плод на въображението ми.
— Добре, чичо Джеб — Джейми скочи на крака. И предложи ръката си на стария човек.
— Благодаря, момче — рече Джеб и изпъшка, докато се изправяше. — Благодаря и на теб — добави той, обръщайки се към мен. — Това може би беше най-интересният разговор, който съм водил някога. Дай почивка на гласа си Скит, защото моето любопитство е неизтощимо. А, ето го и него! Крайно време беше.
Едва тогава чух шум от приближаващи се стъпки. Прилепих се инстинктивно към стената и се запромъквах навътре в помещението, но там се почувствах по-незащитена, защото вътре лунната светлина беше по-силна. Изненадах се, че това беше първият появил се човек за през нощта. В коридора бяха стаите на много повече хора.
— Съжалявам, Джеб. Трябваше да поговоря с Шарън, а после като че ли съм задрямал.
Не можеше да не разпозная този непринуден, спокоен глас. Стомахът ми се сви и ми се прииска да не беше пълен.
— Ние дори не забелязахме, докторе — отвърна Джеб. — Тук си прекарахме чудесно. Някой ден трябва да я накараш да ти разкаже някоя от историите си — страхотна работа. Но, не и тази. Обзалагам се, че е вече доста измерена. Ще се видим сутринта.
Докторът разстла една постелка пред входа на пещерата, както беше направил Джаред.
— Внимавай с това нещо — каза му Джеб и остави пушката си до постелката.
— Добре ли си, Скит? — попита Джейми. — Трепериш.