— Желанието ми не се е променило, но за нещастие… — недовърши Гавриил, сякаш искаше да пропъди тъжните си мисли, но побърза да смени разговора. — Бъдете по-справедливи. Не подценявайте вашето мъжество за сметка на нашето… Вие сте по-смели, защото след едно сражение гледката от клането е ужасна… Нас поне, ако ни убиват, то ние не убиваме…
— Ето го странното… — каза смаяно войникът.
— Какво е то, татко?
— Като слушам Гавриил, си припомням, какво чувствувах по време на войната колкото повече остарявах. Нощем, след някое сражение, докато стоях на пост, сам, през нощта, гледах по земята пет или шест хиляди трупа, много от които бяха мои другари, и тази тъжна картина отнемаше желанието ми да убивам… Толкова много убити хора, казвах си, и защо? А на следващия ден, когато чуех сигнала за сражение, започвах отново да убивам… Когато ръката ми се умореше и започвах да изтривам обляната в кръв сабя в гривата на коня, отново се питах: убивах, убивах, но за какво?
Мисионерът и ковачът се спогледаха при тези думи на войника.
— Всяко великодушно сърце изпитва същото — каза мисионерът — в мига, в който премине жаждата за слава и човек остане отново с чувствата, които Бог е всадил в сърцето му.
— Точно това показва, че ти си нещо повече от мен, сине, защото винаги си изпитвал тия благородни чувства. Но разкажи, все пак, как се измъкна от ръцете на побеснелите диваци? — Гавриил настръхна при този въпрос, а след това се изчерви, защото войникът продължи: — Ако не трябва или ако не можеш да отговориш.
— Нямам какво да крия — отвърна мисионерът с променен глас. — Но ще се измъча да ви обясня онова, което дори аз не разбирам.
— Как така? — попита изненадан Агрикол.
— Измамиха ме чувствата — отвърна Гавриил и се изчерви. — В часа, в който покорно очаквах смъртта си е станало това… А онова, което и сега ми се струва необяснимо, може би ще разбера много по-късно. Вероятно ще науча и коя беше тази странна жена…
Докато Дагоберт слушаше мисионера, напразно се опитваше да си отговори от кого идеше неочакваната помощ, която спаси и него, и сирачетата от затвора в Лайпциг.
— За каква жена разказваш? — попита ковачът.
— За онази, която ме спаси.
— Жена те отърва от ръцете на диваците? — попита Дагоберт.
— Да — отвърна Гавриил — Млада и красива жена.
— Коя беше? — отново попита Агрикол.
— Не знам. Когато я попитах, тя отговори „Аз съм сестра на оскърбените“.
— Откъде идеше? Накъде отиваше? — растеше любопитството на Дагоберт.
— „Отивам, където страдат“ — отговори ми тя. — И тръгна към Северна Америка, към онзи далечен край, където има вечен сняг и нощта няма свършване…
— Като в Сибир… — промълви Дагоберт замислено.
— Но как изведнъж тази жена ти се притече на помощ? — обърна се Агрикол към Гавриил, който все повече изглеждаше замислен.
Мисионерът се готвеше да отговори, когато на вратата някой похлопа. Страхът, който беше изоставил Агрикол с идването на брат му, отново го обхвана.
— Агрикол — чу се слаб глас — искам да ти кажа нещо.
Ковачът позна гласа на Гърбавото и отиде да отвори.
Младото момиче се дръпна назад в тъмния коридор и каза неспокойно:
— Агрикол, слънцето изгря преди час, а ти още не си тръгнал. Какво неблагоразумие! Ами ако дойдат да те арестуват? Моля те, по-бързо отиди при госпожица Кардовил, няма време за губене…
— Ако не беше дошъл Гавриил, щях да съм тръгнал, но не можех да пропусна щастието да бъда малко време с него.
— Гавриил е тук? — попита Гърбавото, защото, както вече стана ясно, тя бе израсла заедно с него и с Агрикол.
— От половин час е при мен и при татко.
— Щях да бъда радостна да се видя с него. Сигурно се е качил, докато ходих при майка ти да я попитам има ли нужда от помощ. Двете госпожици са тъй уморени, че още спят. Госпожа Франциска помоли да предам това писмо на баща ти. Получила го преди малко.
— Благодаря ти.
— Нали вече се видя с Гавриил? Тръгвай. Помисли какъв удар ще бъде за баща ти ако те арестуват пред очите му. Тръгвай бързо. А ако госпожица Кардовил бъде така добра, че пожелае да ти помогне, след два часа ще бъдеш отново тук.