— Още малко и тръгвам…
— Аз се връщам да пазя при вратата. Ако забележа нещо, ще дойда да ти съобщя, но ти не се бави.
— Бъди спокойна.
Гърбавото се спусна бързо по стълбите, а Агрикол влезе в стаята.
— Татко — обърна се той към Дагоберт — това писмо ти изпраща мама, получила го е преди малко.
— Прочети го вместо мен, синко.
Агрикол прочете следното:
„Госпожо. Научих, че мъжът ви е натоварен от генерал Симон с важна задача. Щом се появи в Париж, предайте му да дойде в моето бюро в Шартър незабавно. Натоварен съм да предам единствено на него документи, необходими за делата на генерал Симон. Дюран, нотариус в Шартър“.
— Кой ли е съобщил на господина, че скоро ще пристигна в Париж? — погледна Дагоберт сина си учудено.
— Може това да е нотариусът, чийто адрес си загубил и на когото си изпратил документите? — отвърна Агрикол.
— Той не се казваше Дюран и много добре помня, че бе нотариус в Париж, а не в Шартър — отвърна войникът след като помисли известно време.
— Струва ми се, че трябва да тръгнеш незабавно — каза Агрикол, който се зарадва, че тази случка ще отдели баща му за два дни от дома, през което време може би ще приключат неговите работи.
— Съветът не е лош — отвърна Дагоберт.
— Това сигурно не проваля плановете? — обади се Гавриил.
— Малко. Защото мислех да прекараме този ден заедно. Но задълженията са преди всичко останало. Както и да е, пристигнах от Сибир в Париж, тъй че няма защо да се боя да отида от Париж до Шартър. Ще се върна само след четиридесет и осем часа. Роз и Бланш ще останат при жена ми и при техния ангел Гавриил, както го наричат те…
— За съжаление, ще ми е невъзможно… — продума мисионерът. — Това ми идване е едновременно и за сбогом…
— Как така! — извикаха едновременно Дагоберт и Агрикол. — За друга мисия ли тръгваш?
— Единственото, което мога да ви кажа, е, че за известно време не мога и не трябва да посещавам тази къща…
— Сине, — започна войникът развълнуван — като че ли някой те заплашва, принуждава… Аз познавам хора… Твоят настоятел, когото видях в Кардовилския дворец малко след корабокрушението, има лукаво лице. Тъжно е, че служиш на такъв капитан.
— В Кардовилския дворец! — извика смаян ковачът, изненадан от съвпадението на името. — В Кардовилския дворец ли ви прибраха след корабокрушението?
— Да, какво чудно има?
— Нищо, татко. А господарите на този дворец… там ли живеят?
— Когато поисках да им благодаря, управителят отвърна, че те живеят в Париж.
Какво странно съвпадение, каза си Агрикол, ако госпожицата, при която отивам, се окаже господарка на този дворец. И той побърза да изпълни дадената пред Гърбавото дума, затова каза на Дагоберт:
— Татко, извинявай, но вече стана късно, а в осем часа трябваше да съм на работа.
След като Дагоберт спомена на Гавриил за някаква принуда, той се бе замислил. Когато Агрикол приближи до него, за да се сбогува, мисионерът му отвърна тъй тържествено и категорично, че и войникът, и ковачът се смаяха:
— Добри ми, братко, искам да ти кажа една дума… Аз дойдох също така да ти кажа, че след няколко дни ще имам нужда от твоята помощ. И от вашата, татко, позволете ми да ви наричам така — обърна се развълнувано Гавриил към Дагоберт.
— Но защо ми го казваш с такъв тон? Какво се е случило? — възкликна ковачът.
— Ще са ми необходими съветите и помощта на двама честни и смели мъже — рече Гавриил. — Надявам се, че мога да разчитам на вас, нали? И във всеки момент, при едничка само моя дума, вие ще ми помогнете?
Дагоберт и синът му се спогледаха, смаяни от думите на Гавриил. Агрикол усети, че сърцето му се свива. Ами ако бъде в затвора, когато брат му има нужда от него, тогава какво ще направи?
— Във всеки час на нощта и на деня, синко, можеш да разчиташ на нас — отвърна Дагоберт. — Не забравяй, че ти имаш баща и брат.
— Благодаря — каза Гавриил. — Аз съм щастлив.
— Ако не беше свещеник — започна Дагоберт — щях да помисля, че имаш смъртен двубой с някого.
— Да — отвърна развълнуван мисионерът. — Може би ще има наистина смъртоносен двубой, за който ми трябват свидетели като вас. Един баща и един брат…