Малко по-късно Агрикол, обезпокоен още повече, вървеше бързо към госпожица Кардовил, където и ние ще заведем читателя.
VI част
Дворецът „Сен-Дизие“
I глава
Павилионът
Дворецът „Сен-Дизие“ беше една от най-просторните и красиви сгради на Вавилонската улица в Париж. Няма нищо по-мрачно, по-впечатлително и по-тъжно от вида на тази сграда. Огромните прозорци с тънки сивобели рамки придаваха още по-мрачен вид на стените от дялан камък, почернели от годините. Сградата, подобно всички останали в тази част на града, беше строена към средата на миналия век и представляваше голяма постройка с триъгълен фронт и полегат покрив. Тя беше на два етажа, до които се стигаше по широки каменни стълби. Фасадата бе обърната към широк двор, от който се виждаха сводестите врати, които водеха към жилищата на прислугата. Другата страна гледаше към градината, в чийто далечен край, подобно на всички останали къщи в тази част на града, беше построен тъй наричаният малък дворец. Това беше павилион, изграден с прелестния лош вкус от времето на Помпадур. Павилионът, в който живееше Адриана Кардовил, беше на един етаж, до който се стигаше през колонада. От малката входна стая се влизаше в овален салон, осветяван отгоре. До него имаше други четири стаи, които служеха за таен изход. В подобни помещения към големите къщи днес никой не живее, някъде те са превърнати в оранжерии. По някакво изключение павилионът в двореца „Сен-Дизие“ беше ремонтиран — каменните му стени светеха като пароски мрамор, а подновената фасада бе пълна противоположност на мрачната сграда, която се виждаше в края на голямата поляна.
На следващия ден след преместването на Дагоберт и дъщерите на генерал Симон на улица „Brise-Miche“, тук се разиграваше следната сцена. Бе осем сутринта. Зад високите дървета, които лете образуваха покрив от зеленина над малката беседка от времето на Людовик XIV, се показваше ясното зимно слънце. Вратата на предната стая се отвори и слънчевите лъчи осветиха едно прелестно младо момиче с дребно английско куче до него. Момичето се казваше Жоржет, тя бе на осемнадесет години. Кучето наричаха Лютина. Макар да бе още твърде рано, Жоржет вече бе облечена: малка валентийска шапка с широки връзки, накичена с червени панделки и леко кривната назад върху русите коси, украсяваше главата й. Роклята от сиво копринено сукно, украсена с къдри от лен, завързани отпред, подчертаваха облите й гърди. Бяла престилка от холандско платно, върху чийто долен край се виждаха три широки реда изкусни шевици, пристягаше гъвкавия кръст. Късите й широки ръкави, завършващи на края с дантела, показваха дългите й ръце, върху които тя бе сложила ръкавици, стигащи до лактите й. Когато Жоржет повдигна роклята си, за да се спусне по стълбите, се видя част от хубавия й крак, обут в бели копринени чорапи и черни обувки от турски сатен.
Когато момиче като Жоржет поиска да се покаже пленително, то в ясните му очи светва искра, веселост плъзва върху лицето и то, със сините си и красиви очи, става по-привлекателно, отколкото ако е чернооко. Това засмяно момиче, което снощи бе въвело Агрикол в павилиона, бе първата камериерка на внучката на госпожа княгиня Сен-Дизие, госпожица Адриана Кардовил.
Лютина, която лесно бе открил ковачът, залая и се затърча по поляната. Козината й бе лъскава и черна и блестеше под червения сатен, който обвиваше врата й. Големите очи на кучето показваха, че то е умно, а дългите му уши се влачеха по земята. Внезапно се показа непозната фигура и това накара Жоржет и Лютина да застинат на мястото си. Малкото кученце стъпи здраво на краката си, показа острите и бели като слонова кост зъби и зачака непознатия. Той се оказа една възрастна жена, придружена от голямо, тъмносиво куче. Козината му също бе лъскава, вратът малко изкривен, а опашката свита на кравайче. Кучето стъпваше разкрачено с философска и лъжливо набожна стъпка. Черната му, намръщена муцуна и издадените навън два остри зъба, показваха злобата и отмъстителността му. Кучето се наричаше Господин.
Стопанката на Господин — около петдесетгодишна жена на среден ръст, беше облечена в тъмни дрехи. Роклята й бе червеникава, коприненото й наметало и шапката бяха черни. Личеше, че на младини е била красива. Румените бузи, сключените вежди и черните игриви очи контрастираха със строгото изражение, което тя си бе придала. Тази жена беше госпожа Августина Гривоа, главната камериерка на княгиня Сен-Дизие. Двете жени се различаваха толкова силно, колкото различни бяха и кучетата им.