„Вие разбирате, госпожице, че ние не се двоумихме: ще напуснем Кардовил, където преминаха двадесет години от живота ни, но ще го напуснем като честни хора. Ако вие, която сте толкова добра, можете да ни препоръчате на някои ваши приятели, благодарение на вас може би ще успеем да се избавим от лошото, което ни очаква…“
— Разбира се, че ненапразно са се обърнали към мен! Да се спасят от Родин толкова добри хора е удоволствие за мен. Освен това, обичам да побеждавам силните и насилниците! — И Адриана продължи да чете писмото.
„След всичко, което казахме за нас, позволете, госпожице, да измолим покровителството ви и за други, защото е лошо човек да мисли само за себе си. Преди три дни два кораба се разбиха край нашите брегове. Спасиха се само няколко души и ние с жена ми ги прибрахме в замъка, за да се погрижим за тях. Повечето тръгнаха за Париж, но един остана тук. Все още раните му не позволяват да напуска замъка и ще остане още няколко дни. Той е млад, двадесетгодишен индийски принц, добър и красив…“
— Индийски принц! Двадесетгодишен, млад, добър и красив! — възкликна радостно Адриана. — Това е прекрасно и не се среща често. Вече изпитвам съчувствие към него… Но какво мога да направя за този Адонис от бреговете на Ганг?
Трите момичета не се изненадаха, защото бяха свикнали със странностите на Адрианиния характер. Жоржет и Ева започнаха да се подсмиват веднага, само Флорин се забави, за да запомни всяка дума на господарката си, която, след като премина унеса й по индийския Адонис, продължи да чете писмото на управителя.
„Един от съотечествениците на индийския принц, който остана да му служи, ми разказа, че по време на корабокрушението той е изгубил всичко. И че трябвало на всяка цена да стигне до Париж, където имал много важна работа. Това принцът не е казвал — той е толкова горд, че няма да си позволи да се оплаква, но съотечественикът му е по-общителен. Той ми разказа, че принцът е имал големи нещастия, англичаните неотдавна убили баща му, който бил владетел на една индийска област, отнели земята му.“
— Странно! — каза Адриана след като размисли. — Баща ми разказваше за една наша близка, която се омъжила в Индия за тамошен цар, при когото генерал Симон, който неотдавна стана маршал, бил на служба… — изведнъж спря внезапно и се усмихна. — Боже мой, колко странно ще бъде… Тези неща ми се случват, а говорят, че съм била своенравна. Не аз, а Провидението често е твърде ексцентрично. Но да видим дали Дюпон съобщава името на този красив принц…
„Надявам се, госпожице, че ще ни простите за нашата дързост, като си позволяваме да говорим за нашите трудности, докато край нас е този принц, който също има нужда от помощ. Повярвайте ми, аз съм стар и имам опит. Щом видях благородното и спокойно лице на този индиец, разбрах, че той е достоен за съчувствието, което моля за него. Ще му стигнат и малко пари да си купи няколко европейски дрешки, защото всичко негово потъна в морето…“
— Боже мой, европейски дрехи! — засмя се Адриана. Бедният млад принц, Бог да го пази от тях, както и мене! Съдбата ми изпраща от Индия човек, който е имал щастието да не докосва никога това отвратително европейско облекло, тези грозни дрехи, тези шапки, които правят хората смешни и грозни… Пристига принц от онези земи, където мъжете носят коприна, муселин и кашмир… Каквото и да пише Дюпон, няма да му се купуват никакви европейски дрехи! Но как му е името? Ами ако той е моят роднина отвън Ганг? В детството си съм слушала толкова много за баща му, че ще ми бъде приятно, ако мога да посрещна добре неговия син — И Адриана отново зачете писмото.
„Ако можете да изпратите тази малка сума, тя ще бъде голяма услуга и за нещастния принц, и за неговия съотечественик. Познавайки вашата деликатност, може би ще предпочетете да изпратите помощта, без никой да разбере. В такъв случай можете да разчитате на моята готовност. Ако желаете да постъпите по друг начин, съобщавам ви неговото име, както ми го каза неговият съотечественик — принц Джалма, син на Каджа-Синг, цар на Мунди…“
— Джалма… — каза бързо Адриана, като се опитваше да си припомни. — Каджа-Синг… Да, баща ми споменаваше подобни имена. И говореше, че няма по-благороден човек от този стар индийски цар, който е наш роднина по женска линия. Да, тези са имената — каза усмихната тя. — Те не се срещат често, за да може човек да ги забрави или сбърка с други… И така, Джалма е мой роднина. Той е добър, млад, силен и красив. Освен това никога не е обличал отвратителните европейски дрехи… И няма никакви средства. Колкото едното е приятно, толкова другото е лошо. Бързо, бързо трябва да направим така, че да намери нещо, което да напомня за неговата родина…