За да увери баща си, че отива на работа у господин Харди, Агрикол бе принуден да облече работните си дрехи. Беше облякъл само нова риза, чиято яка падаше върху черна вратовръзка. Под широките му сиви панталони се виждаха добре лъснати ботуши. В ръцете си държеше шапка от сукно. Синята му връхна риза, украсена с червена коприна, подчертаваше широките му рамене и му стоеше по-добре от каквато и да е друга дреха или редингот. Докато чакаше госпожицата, Агрикол разглеждаше един красив сребърен съд. Върху малка плочка, закачена върху подложката от стар мрамор, можеха да се прочетат следните думи: „Изработена от Жан-Мари, 1831 година“.
Адриана стъпваше леко по килима и влезе толкова тихо в салона, отделен от другата стая само със завеса, че Агрикол се стресна, когато чу гласа й.
— Красив съд, нали господине?
— Много красив, госпожице — отвърна смутено той.
— Както виждате, обичам да се знае — добави госпожица Кардовил и посочи малката плочица. — Художникът подписва картината си, писателят — книгата, а аз искам и работникът да подпише изработеното от него… Това е името на един беден занаятчия, който направи този изящен съд за един богат златар. Когато го купувах от него, той се изненада от странното ми желание да се изпише името не на златаря, а на работника. Щом като няма богатства, нека поне има право върху името си, нали господине?
— Аз също съм работник — поуспокоен, отговори ковачът. — И намирам това за справедливо.
— Радвам се на такова съвпадение. Моля, седнете — посочи му тя червеното копринено кресло и сама седна срещу него. Като видя, че Агрикол отново свенливо навежда поглед, Адриана посочи Лютина и каза весело: — Тя винаги ще ми напомня за вашата добрина. Кажете с какво мога да ви бъда полезна?
— Госпожице, — започна решително Агрикол. — Наричам се Балдуин и съм ковач у господин Харди, в Плеси, близо до Париж. Вчера вие ми предложихте пари, аз не приех, а днес дойдох да поискам нещо навярно много повече, отколкото ми давахте. Казвам това най-напред, защото от това се притеснявах…
— Ако ме познавахте — отвърна Адриана — нямаше да се стеснявате. Колко пари ви трябват?
— Не зная, госпожице.
— Не знаете колко пари ви трябват?
— Госпожице, аз дойдох да ви искам… Не само колко пари ми трябват, но и да ви попитам колко ми трябват.
— Не мога да ви разбера.
— Ще ви обясня. На младини майка ми съсипа здравето си да се грижи за мен и за едно захвърлено момче, което тя прибра. Сега е мой ред да се погрижа за нея и съм щастлив от това. Разчитам единствено на работата си и ако я загубя…
— Нека майка ви бъде спокойна, господине, аз ще се погрижа за нея.
— Това ви интересува, госпожице?
— Разбира се.
— Значи я познавате?
— Вече да…
— Вие имате прекрасно сърце… — промълви Агрикол, след като малко помълча. — Гърбавото излезе права…
— Гърбавото ли? — Адриана изгледа Агрикол смаяна, защото тези думи звучаха непривично.
Работникът, който не се срамуваше от приятелите си, каквито и да са те, продължи:
— Гърбавото е едно бедно момиче, с което заедно израснахме. Тя има гърбица и затова я наричат така. Вие, двете, сте пълна противоположност. Но по богатство на душата, уверен съм, госпожице, че сте близки… Когато й разказвах как вчера ми подарихте онова красиво цвете, тя се сети…
— Уверявам ви, господине, — прекъсна го развълнувана Адриана — че подобно сравнение ме ласкае. Сърце, което запазва добротата си, независимо от всички нещастия, е голямо богатство. Когато си млад, красив и богат, е лесно да бъдеш великодушен!
Госпожица Кардовил се държеше сърдечно и естествено, нещо, което е характерно за независимия дух. Това позволи на Агрикол да забрави прелестта на покровителката си и да изпита толкова дълбоко уважение към нея, което противоречеше пък на възрастта й.
— Ако причината бе само майка ми, нямаше да се безпокоя толкова — каза Агрикол. — Бедните винаги си помагат. Всички в къщата ще се грижат за нея, но тя от това ще страда, защото и те са бедни. Освен това аз вече се грижа не само за нея, но и за баща си. Той бе осемнадесет години в Сибир и чак сега се върна… Той живя там, защото бе предан на своя бивш генерал, а днес вече маршал, Симон.
— Маршал Симон! — възкликна Адриана.
— Познавате ли го?
— Не, но той е женен за наша сродница.
— Тогава госпожиците, които баща ми доведе от Русия, са също ваши роднини! — радостно каза той.