— Няма съмнение, Фредерик, че това е трудно, но пък в замяна получаваш влияние и власт!
— Да — отвърна след кратко мълчание маркизът. — Какво ли не жертвува човек, за да владее дори онези, които царуват. От пътуването до Рим разбрах нови неща за нашата страшна власт. Защото именно оттам владеем света, най-хубавата и най-голямата част на света, било по навик, по предание или по вяра. Именно оттам е любопитно да се наблюдава правилното действие на хилядите оръдия, които се подчиняват на волята на нашето Общество… Каква сила имаме! Винаги съм се чудил как един човек, преди да стане наш, мисли, иска, вярва, действува според волята си, а когато дойде при нас, само за няколко месеца от него остава само тялото. Умът, съвестта, свободната воля, всичко замръзва от навика на послушанието, от изпълнението на тайнствените упражнения, които смазват и убиват свободната и самостоятелна мисъл. Тогава в тия тела без душа, студени като трупове, ние вдъхваме душата на нашето Общество и те тръгват, вървят, изпълняват, но без да напускат кръга. По този начин те стават част от великото тяло, чиято воля изпълняват. Но те са като ръката, която действува, без да разбира мисълта, която я управлява. Така и те не знаят плановете на тялото.
Докато говореше, върху лицето на маркиз д’Егрини се появи гордо изражение.
— Да, това наистина е голяма сила — каза княгинята. — Тя е още по-страшна, защото действува тайно върху ума и съвестта на човека.
— Аз командувах великолепен полк — продължи маркизът. — Униформите на моите хусари бяха прекрасни. Често пъти сутрин, на някое широко поле за маневри, огряно от лятното слънце, съм изпитвал естественото удоволствие от командуването. Когато се разпоредях, конниците се раздвижваха, звучаха тръбите, развяваха се перата, сабите святкаха, а офицерите се втурваха, за да изпълнят заповедите ми. Всички слушат моята дума, гледат моите жестове. Тогава се чувствувах силен, защото можех да ги командувам, както обуздавам коня си. Сега, въпреки неблагоприятните времена, аз, който съм участвувал в толкова сражения, мога да кажа, че в този час се чувствувам сто пъти по-деен, по-силен и по-смел, начело на тази черна и няма армия, която мисли, желае, движи се и прави онова, което кажа аз. Ако й дам знак, тя ще се пръсне по цялото земно кълбо или ще се промъкне в семейството, като изповяда жената и възпита децата. Ще се промъкне в семейството чрез изповядване на умиращите. Ще стигне до престола чрез неспокойната съвест на лекомисления цар. И най-накрая…, ще стигне и до светия Отец, това живо въплъщение на Бога, чрез услугите, които му правим или му искаме. Това тайнство се простира от раждането до смъртта, от бедната къща на работника до царския престол, а от него и до светото седалище на Божия наместник. Подобна власт не е ли в състояние да запали или да задоволи и най-голямото славолюбие? Какво друго на света може да ми донесе такова удоволствие? Не трябва ли да презирам предишния лекомислен живот, който ни донесе толкова неприятели? Спомняте ли си понякога за онзи живот, Ермин? — довърши д’Егрини с усмивка.
— Много точно се изразихте, Фредерик! — започна княгинята. — Човек си спомня за миналото с презрение. И аз като вас често сравнявам миналото със сегашното и съм доволна, че послушах съветите ви. Ако сега не съм за жалене и за смях, както най-често се случва с жена, която е била красавица и е имала много любовници преди да застарее, дължа го на вас. Какво ли щях да правя иначе? Щях да се мъча да задържа тези грубияни, които търсят жените, докато задоволят страстите си. Или щях, ако ми бяха останали средства, да посрещам в къщата си влюбените, които ще идват, само за да бъдат известно време заедно… Каква глупост е да каниш такива хора, които гледат на блясъка, с който си ги оградил като на твое задължение, докато те се веселят и безочливо задоволяват страстите си.
Княгинята говореше така, но върху лицето й се появяваше завист, противно на волята и на съжалението й.
— Благодарение на вас, Фредерик, се откъснах от този свят, който скоро щеше да ме изостави. Мен, която толкова години съм била негов кумир и негова царица. Аз промених света… Вместо да бъда заобиколена от разсеяни и лекомислени хора, се намерих сред други — забележителни, всесилни, повечето от които управляват държави. Аз ги приех, както и те ме приеха. Едва тогава изпитах щастието, към което винаги съм се стремяла. Имам влияние и участвувам в решаването на най-важните световни въпроси. Научих много тайни. Мога да унищожа всички, които ми се присмеят или ме намразят. Можах да се издигна много по-високо, отколкото очакваха всички, които ми служеха, уважаваха ме и ме слушаха.