— Само с няколко думи, Ермин, вие казахте онова, което винаги ще бъде ваша сила. Като събираме последователи… „Да намерим начин сами да удовлетворим любовта и омразата си и да спечелим чрез послушание към висшестоящите в Обществото своята част от тайното владение на останалия свят…“ Мнозина ни смятат за победени — каза презрително д’Егрини — а ние сме родени преди всичко за борба, от нея черпим нови сили за действие. Времената сега са лоши, но ще станат по-добри. Както знаете, само след няколко дни, на 13 февруари, ще разполагаме с голяма възможност, за да възстановим поотслабналото си влияние.
— Говорите за медальоните, нали?
— Затова бързах, за да стигна преди важното събитие.
— Научихте ли за нещастието, което без малко щеше да провали трудно скроените ни планове?
— Да. Веднага щом пристигнах, се срещнах с Родин.
— Какво ви каза той?
— За пристигането на индиеца и дъщерите на генерал Симон в замъка Кардовил след корабокрушението, което ги изхвърли на Пикардийското крайбрежие. А мислехме, че момичетата са в Лайпциг, индиецът на Ява, бяхме взели всички възможни мерки… Наистина — въздъхна маркизът — като че ли някаква невидима сила винаги закриля този род.
— За щастие Родин е съобразителен — каза княгинята — Той дойде снощи и говорихме дълго.
— Резултатът от разговора е отличен. Войникът ще бъде отстранен за два дни. Съобщихме на жената на изповедника, а останалото ще се случи от само себе си. От утре няма да се страхуваме от момичетата. Остава индиецът. Но той е в Кардовил, ранен е тежко, имаме време…
— Това не е всичко — каза княгинята. — Освен внучката ми, още двама души не трябва да са в Париж на 13 февруари.
— Да, господин Харди. Най-близкият му приятел е наш човек и чрез него ще го отпратим на юг, откъдето не може да се върне за по-малко от месец. Колкото до онзи работник и нехранимайко, Голчо… Той едва ли ще ни създаде грижи. Не бива да забравяме и Гавриил. В него е цялата ни надежда. Няма да го оставим на мира до определения ден. Този път можем да успеем повече от всеки друг път. За нас това е въпрос на живот и смърт. На връщане спрях във Форли и се видях с дук Орбано. Неговото влияние над царя е безгранично, възможно е да се споразумеем с дука.
— И какво?
— Орбано се наема и аз знам, че може да го направи, да ни осигури законно съществуване, в държавите на господаря му с изключително право ние да възпитаваме младежта. За две-три години можем да пуснем такива корени, че и дук Орбано ще потърси помощта ни. Но сега той поставя едно условие.
— И какво е то?
— Пет милиона в брой и по сто хиляди франка всяка година.
— Но това е много!
— Но то е и малко като си помислим, че стъпвайки в тази държава, ние ще си възвърнем тези пари. Освен това те са една осма от онова, което ще си осигури Обществото от медальоните, ако работата приключи успешно…
— Да, близо четиридесет милиона… — каза княгинята замислено.
— Петте милиона, които иска Орбано са само аванс. Те ще ни се върнат от доброволните дарения, които ще получим от семействата за възпитанието на децата им. Влиянието ни ще се увеличи, ще се увеличи и доверието на онези, които управляват. А те се двоумят! — възкликна маркизът презрително. — Все още има правителства, които ни преследват и не виждат, че чрез нашето възпитание ние приучаваме народа на послушание, на онази животинска покорност, която осигурява спокойствието на държавите. А като си помисля, че именно благородниците и богаташите ни презират и мразят! Те са глупави и не разбират, че денят, в който убедим народа, че бедността е негова съдба, че трябва да се откаже от усилията да я променя, че трябва да гледа на богатството като на престъпление, защото наградата на небето е заради страданията на земята, именно в този ден ще се разрешат страшните въпроси, които правят ужасно и мрачно бъдещето на управниците. Те не виждат, че сляпата вяра, която искаме от народа, е юздата, с която го водим и усмиряваме.
— Прав сте, Фредерик — отвърна княгинята. — Наистина, наближава един велик ден. С близо четиридесетте милиона, които ще получим от медальоните, ако всичко завърши добре, ще могат да се предприемат големи работи. Това ще бъде от огромна полза за Обществото, особено във времето, в което всичко се продава и купува.