— Но за да приключа с вашите желания, госпожо, чуйте последната ми дума: ще живея, както намеря за добре. Ако бях мъж, не вярвам, че щяха да се опитат да ми наложат това унизително настойничество, както искате да постъпите вие. И то само защото живея честно, свободно, великодушно и открито пред всички.
— Това е глупаво! — възкликна княгинята. — Когато човек иска да живее по този начин, той подкрепя безнравствеността и безсрамието!
— Тогава, госпожо — обади се пак Адриана — какво ще кажете за бедните момичета от народа, сирачета като мен, които живеят така, както и аз искам да живея? Те нямат моето изтънчено възпитание, нямат богатствата, които ме защитават от бедността… И все пак, те живеят честно и трудолюбиво.
— Порокът и добродетелите не съществуват за такива псета — обади се ядосано барон Трипо с презрение.
— Госпожо, ако слугата ви си позволеше да говори така пред вас, щяхте да го изгоните — каза Адриана на леля си, без да може да скрие възмущението си. — А вие сега ме принуждавате да слушам такива думи!
Маркизът побутна с коляното си под масата господин Трипо, който си позволи в салона на княгинята да държи тон като на борсата, и за да заглади положението, продължи:
— Между тях и вас, госпожице, не може да става дума за сравнение…
— За човек християнин като вас, абате, правенето на подобна разлика не е… християнско… — отвърна Адриана.
— Знам какво говоря! — отвърна намусено абатът. — Независимият живот, който сте избрали, ще има жалък край. Защото вашият род може да пожелае някой ден да ви омъжи и тогава…
— Ако искам да се омъжа, ще го направя сама. Струва ми се, че това е логично, макар да не искам да изпитвам тежката верига, която ще се стовари върху мен…
— Неприлично е, госпожице — каза княгинята — да говорите така лекомислено за това тайнство…
— Особено пред вас, госпожо… Наистина… Извинете, задето ви засегнах! Вие се страхувате да не би със свободния си живот да пропъдя годениците си? Ако е така, аз съм доволна, защото не мога да понасям годеници… Искам да ги уплаша, да им създам най-лошото мнение за себе си. А най-доброто средство за това е да им се докаже, че може всеки да живее като тях. За да се предпазя, разчитам на своенравието си, на лудориите и на недостатъците си.
— Ще успеете, госпожице — каза госпожа Сен-Дизие — ако се разчуе, от което се боя, че вие дотам забравяте всякакво приличие, че се прибирате вкъщи в осем сутринта, както ми казаха. Но аз не искам и не желая да вярвам на това…
— Нямате право, госпожо… Защото това е…
— Вие си признавате! — възкликна княгинята.
— Признавам всичко, което съм сторила, госпожо. Тази сутрин се върнах в осем сутринта…
— Чувате ли, господа! — извика княгинята.
— Ах! — изрекоха едновременно д’Егрини, баронът и докторът.
В първия момент Адриана реши да се оправдава, но веднага реши, че не може да си позволи да им обяснява.
— Така… Значи това е истина — започна княгинята. — Госпожице, вие ми казвахте да не се учудвам от нищо, но въпреки това… не очаквах подобно поведение. Дръзкият ви отговор ме убеди.
— Лъжата винаги е по-дръзка от истината!
— И откъде се връщахте, госпожице?
— Никога не съм лъгала, госпожо — каза Адриана. — Но и никога не казвам онова, което не искам да кажа. И после: проява на малодушие е, да се оправдаваш от едно възмутително обвинение. Хайде да се разберем накратко. Вие искате да ми наложите едно унизително и строго настойничество. А аз искам да напусна къщата, в която живея и да замина, където желая. Ще видим коя от двете ще отстъпи… Сега за нещо друго. Този дворец е мой. Безразлично ми е кой ще живее в него, защото няма да ме има. На долния етаж, обаче, не живее никой. Там, освен стаите за гости, има още два апартамента — ще ги задържа за известно време.
— Така ли? — каза присмехулно княгинята, като погледна въпросително д’Егрини. — И за кого ще ги запазите?
— За трима мои роднини.
— За какво става дума? — зачуди се госпожа Сен-Дизие.
— Ще рече, госпожо, че ще настаня тук един млад индийски принц, мой роднина по майчина линия. Той ще дойде след няколко дни и се надявам, че стаите ще бъдат готови.
— Чувате ли, господа! — обърна се уж изненадано д’Егрини към доктора и към Трипо.
— Това надминава всяко въображение — каза баронът.
— Не мога да ви забраня, госпожице — каза княгинята — да изричате и най-безсмислените си намерения. Но по думите ви се подразбира, че няма да спрете дотук. Това ли е всичко?