— То се подразбира. Всеки ще черпи по реда си. Най-напред ще платим ние, а после вие.
— Аз нямам пари да ви почерпя. Имаме още много път и не трябва да правя безполезни разноски.
Войникът произнесе тези думи с такова искрено и решително достойнство, че немците не се осмелиха да подновят предложението си — те разбраха, че характерът на Дагоберт не му позволява да приеме поканата им без унижение.
— Тогава лека нощ — каза пълният мъж. — Късно е вече и господарят на „Белият сокол“ ще ни изпъди.
— Лека нощ, господа — отвърна Дагоберт и тръгна към обора да нахрани коня си.
Морок се приближи до него и му каза смирено:
— Признах, че съм виновен, поисках ви прошка, но вие нищо не ми отговорихте…
— Ако ви срещна друг път, когато няма да съм необходим на децата — рече старият войник със задавен глас — ще ви кажа само две кратки думи.
После бързо обърна гръб на Пророка, а той бавно напусна двора.
Гостилницата „Белият сокол“ приличаше на четириъгълник с успоредни и равни противоположни страни. На единия край се издигаше главната сграда, а на другия бяха разположени няколко обикновени стаи, в които евтино можеха да пренощуват бедни пътници. По един сводест преход, между гъста върволица от стаи, се излизаше на полето, а от всяка страна на двора се простираха навеси, над които се издигаха житници и плевници.
Дагоберт влезе в обора, взе овеса, който бе приготвен за коня му, изсипа го в едно решето, преся го и тръгна към Смешльо. За негова изненада, старият му другар не изцвили весело. Той подвикна весело на Смешльо с приятелски глас, но вместо да го погледне с умното си око и да зарие с предните си копита, конят не помръдна. Войникът приближи и на слабата светлина на фенера видя животното, настръхнало от уплаха. Краката му бяха подгънати, ушите висяха върху вирнатата му глава, ноздрите му се разтваряха широко. Той опъваше оглавника като че ли искаше да го скъса от оградата, до която се опираше яслата. Пот течеше по синкавата му козина, която бе настръхнала. От време на време конят се разтреперваше.
— Ей, ей, стари Смешльо — каза войникът, като остави решетото на земята, за да помилва коня си. — И ти ли като господаря си, се страхуваш? Ти, който обикновено си безстрашен?
Напразни бяха ласките на войника. След малко конят започна да опъва още по-силно оглавника, доближи ноздри до ръката на Дагоберт и започна да го души, като че ли се съмняваше, че пред него е господарят му.
— Ти като че ли вече не ме познаваш! — продума Дагоберт. — Тук има нещо нередно.
И войникът започна да се оглежда неспокойно.
Оборът беше широк и тъмен. Едва го осветяваше един фенер, закачен на тавана, целия обвит с безброй паяжини. На другия край се виждаха трите яки и черни коне на звероукротителя, но те стояха толкова спокойно, колкото разтреперан и уплашен бе Смешльо. Дагоберт, изненадан от всичко, което след малко щеше да си обясни, отново взе да гали коня си, който полека започна да се успокоява.
— Такъв те искам, мой стари Смешльо — рече Дагоберт, наведе се, взе зобта и я изсипа в яслата. — Яж сега, че утре имаме дълъг път. И друг път няма да се плашиш така. Ако беше тук Сърдитко, щеше да си спокоен, но той е горе при момичетата. Когато мен ме няма, той е техният пазач. Яж сега да те видя!
Но конят само разбърка храната, колкото да послуша господаря си и взе да гризе ръкава на Дагобертовия ямурлук.
— Какво ти е станало? Винаги си ял с удоволствие, а сега оставяш всичко непипнато — рече войникът обезпокоен, защото краят на пътуването му зависеше от силата и здравето на коня.
Изведнъж ужасен и страховит рев така изплаши Смешльо, че той скъса оглавника, прескочи яслата, затича се към отворената врата и избяга на двора. Дагоберт също потрепери от този див рев, който му обясни подплашването на коня. Съседният обор, в който се намираха животните на звероукротителя, беше отделен само от преградите, на които се подпираха яслите. Трите коня на Пророка изглежда бяха свикнали на подобни ревове, защото стояха съвсем спокойни.
— Сега разбрах — каза си войникът успокоен — Смешльо преди е чул този рев и се е уплашил. Ще го вържа в друг обор, той ще си изяде всичко и утре ще можем да тръгнем много рано.
Уплашеният кон след като потърча из двора, се върна при войника, щом той го извика. Дагоберт попита слугата дали има друг обор и той му посочи един, който беше удобен за Смешльо. Конят се успокои и дълго си игра с ямурлука на Дагоберт, който, след като затвори вратата на обора, отиде да вечеря, за да се върне бързо при сирачетата, които отдавна бе оставил сами.