— Да, госпожице… Ще ми бъде приятно да направя това за вас.
— Чака ли ви вашата карета?
— Да! — възкликна изненадано докторът.
— Ще бъдете ли така добър да ме откарате веднага при министъра? Ако вие ме представите, той няма да ми откаже съдействие за едно справедливо нещо, което ще поискам от него.
— Как смеете, госпожице! — извика княгинята. — Как смеете! Не можете да решавате без мен, след всичко, което се случи.
— Странно е — прибави Трипо, — но вече трябва да сме готови и да очакваме всичко.
Когато Адриана попита доктора дали го чака каретата му, абат д’Егрини се развълнува от радост… Погледът му светна весело и той едва успя да прикрие задоволството и силното си вълнение. Погледна въпросително доктора и Баление два пъти наведе клепачите си в знак, че е разбрал и че е съгласен. И когато княгинята се обърна към Адриана ядосана е думите „Забранявам ви да излизате!“, господин д’Егрини, с особена извивка на гласа си, каза на госпожа Сен-Дизие:
— Струва ми се, госпожо, че госпожицата може да бъде оставена на грижите на господин доктора.
Маркизът така натърти на последните думи, че княгинята последователно погледна доктора и маркиза, веднага проумя всичко и се успокои. Всичко стана много бързо и никой не забеляза, че бе започнало да съмва. Адриана се бе замислила за тъжната съдба на Агрикол и не можа да забележи знаците, които размениха помежду си княгинята, докторът и абатът, а и да ги бе видяла, нямаше да може да си ги обясни. Но госпожа Сен-Дизие, която искаше да покаже, че не се съгласява с думите на маркиза, продължи:
— Струва ми се, че докторът е доста снизходителен към госпожицата, но въпреки това мисля, че можем да му я поверим. Но? Не бих искала да поставяме лошо начало, защото от днес нататък госпожицата трябва да изпълнява волята ми!
— Княгиньо — направи се на обиден от думите на Сен-Дизие докторът. — Бил съм справедлив, а не снизходителен към госпожицата. Готов съм да я закарам до министъра ако тя наистина желае това. Не знам за какво иска да го помоли, но не вярвам да злоупотреби с доверието ми в нея. Не вярвам и да настоява да поддържам нещо недостойно, само защото съм й ходатайствувал.
Адриана протегна сърдечно ръка към доктора и му каза:
— Бъдете спокоен, приятелю! Вие ще ми благодарите, защото ще участвувате в едно благородно дело…
Княгинята приближи до внучката си и като произнасяше всяка дума бавно и отчетливо, каза:
— Още нещо искам да ви попитам, госпожице, пред тези господа. Отговорете! Въпреки тежките обвинения към вас, пак ли не сте съгласна да ми се подчинявате?
— Да, госпожо.
— Значи вие се отказвате и не желаете да се подчините на приличния и строг живот, който искам да ви предложа?
— Преди малко ви казах, че ще напусна този дом, за да живея сама и по своя воля.
— Това последната ви дума ли е?
— Да.
— Помислете добре. Това е много важно… И се пазете…
— Госпожо, вече казах последната си дума. Никога не повтарям.
— Чуйте, господа — обърна се княгинята към присъствуващите — направих всичко възможно, за да я убедя, но напразно. Нека оттук нататък госпожицата се сърди на себе си заради мерките, които съм принудена да предприема, поради непокорността й.
— Съгласна съм, госпожо — отвърна Адриана.
След това се обърна към Баление и му каза нетърпеливо:
— Хайде, хайде, скъпи докторе! Умирам от нетърпение! Да тръгваме бързо, защото всяка загубена минута може да предизвика огромни тревоги в едно семейство… — И Адриана бързо напусна салона заедно с доктора.
Един от слугите на княгинята докара каретата на господин Баление. Подкрепяна от него, Адриана влезе в нея, без да чуе, че той казва съвсем тихичко нещо на слугата, който отвори вратата на каретата.
След като докторът седна до госпожица Кардовил, той извика на кочияша:
— Закарай ни в къщата на министъра през малкия вход!
Конете потеглиха веднага.
VII част
Йезуитът с пелерината
I глава
Лъжливият приятел
Настъпи мрачна и студена нощ. Небето, което до залез бе ясно, започна да се покрива с черни облаци. Задуха силен вятър и започна да разнася гъстия сняг, който започна да вали. Фенерите осветяваха слабо вътрешността на каретата на доктор Баление, който пътуваше с Адриана Кардовил. Прелестното й лице се открояваше върху черното сукно, с което бе покрита вътрешността на каретата. В нея се разнасяше приятно благовоние, което излъчва облеклото на добре облечените дами. Младото момиче, седнало до доктора, бе очарователно. Слабата му фигура, пристегната в синята рокля, бе облегната върху меката възглавница. Скръстените й и протегнати крака си почиваха върху постланата меча кожа. В лявата си ръка то държеше бродирана кърпичка, с която, за изненада на доктор Баление, Адриана попи насълзените си очи.