Тя плачеше, защото мъчителните сцени, на които бе присъствувала доскоро в двореца Сен-Дизие, подразниха честолюбието й и я хвърлиха в слабост. Адриана, която бе решителна и горда в презрението и неуморима в подигравките си, несъгласна с несправедливостта, беше и много чувствителна, но криеше това не само от леля си, но и от всички познати. Колкото и да се преструваше, тя бе изпълнена със същността на всички жени, но и като тях умееше да се въздържа, щом разбере, че и най-малката й слабост може да зарадва или да накара неприятелите й да се възгордеят.
Каретата пътуваше вече дълго време. Адриана, която мълчаливо попиваше сълзите си, за голяма изненада на доктора, не бе продумала нищо.
— Скъпа Адриана! — изрече докторът, наистина изненадан от нейното мълчание. — Защо заплакахте, след като бяхте тъй енергична и пламенна до преди миг!
— Плача пред вас, — отговори Адриана с променен глас — защото ви смятам за приятел. Никога няма да го направя пред леля си…
— Какво означават тогава подигравките ви в този толкова дълъг разговор?
— Господи! Повярвайте, че не го правя против волята си. Особено на подобни подигравки. Няма нищо по-неприятно от това да се защитавам от тази жена и приятелите й, защото те са започнали война с мен… Говорите за моята смелост, но ви казвам, че не съм искала да се показвам непослушна… Но винаги ще искам да скрия страданията си от грубите обноски на хора, които презирам. Не съм им сторила лошо и искам да живея сама, свободна, спокойна и да виждам около себе си щастливи хора.
— Завиждам ви за вашето щастие и за щастието, което ви дължат другите.
— И то леля ми — възкликна Адриана с негодувание. — Леля ми, чийто живот е бил низ от съблазни, ме обвинява, въпреки че знае моята гордост и честолюбие, поради което не бих направила избор, който да ме опозори. Боже мой! Ако някога се влюбя, аз ще разкажа на всички, ще се похваля, защото любовта, както аз я разбирам, е най-великото нещо на света — Адриана продължи още по-натъжена. — Защо му е на човек да бъде честен и искрен, след като това не може да го предпази от най-глупавите и отвратителни подозрения. — Госпожица Кардовил попи с кърпичка очите си.
— Успокойте се, мила госпожице, — каза господин Баление съчувствено. — Успокойте се, всичко отмина, аз съм ви предан. — Изричайки тези думи, потайният лицемер се изчерви.
— Зная, че сте мой приятел — каза Адриана — Никога няма да забравя, че днес заради мен изпитахте гнева на леля ми, защото познавам способността й да върши зло…
— Колкото до това — каза докторът с престорено хладнокръвие — ние, лекарите, не се боим от никаква отмъстителност.
— Да, скъпи господин докторе, но госпожа Сен-Дизие и приятелите й никога не прощават — настръхна момичето. — Само моето неопределимо, вродено отвращение към всичко агресивно и злобно, ме застави да се скарам открито с нея. Но дори да бяхме стигнали до крайност, пак нямаше да се подвоумя, честна дума — прибави тя този път с усмивка, която разкраси лицето й. — Макар да обичам твърде много живота, все пак мога да се обвиня за нещо и то е, че искам той да бъде бляскав, красив, много хармоничен. Както знаете, аз се поддавам на недостатъците си.
— Добре, сега вече съм спокоен — каза докторът весело. — Вие се усмихвате, а това е добър знак.
— Така е най-добре, но мога ли да се усмихвам след заплахите на леля си? Само че какво може да ми направи тя? Какво толкова знае този роднински съвет! Тя наистина ли си мисли, че мнението на някой си д’Егрини и на някой си Трипо може да ми окаже някакво влияние. Освен това, говори за строги мерки. Какви мерки може да вземе? Вие знаете ли?
— Между нас казано, мисля, че княгинята искаше да ви сплаши. Самата тя ви въздействува чрез убеждаване. Въобразява си, че е майка на църквата и иска разкаянието ви — хитро каза докторът, който всячески се мъчеше да успокои Адриана. — Но нека забравим това. Красивите ви очи трябва да грейнат, за да омаят министъра, при когото отиваме.