V глава
Роз и Бланш
Момичетата се бяха настанили в крайната сграда на гостилницата в малка и вехта стаичка с един прозорец, който гледаше към полето. Покъщнината в стаята, която се осветяваше само от една лампа, бе повече от оскъдна — в нея имаше легло без завивка, маса и два стола. На масата, близо до прозорчето, бе сложена торбата на Дагоберт.
Сърдитко, голямото червено сибирско куче, легнало до вратата, два пъти изръмжа и се обърна към прозореца, без да мръдне от мястото си.
Двете сестри бяха облечени в дълги бели ризи, закопчани на шията и на ръкавите. Те не носеха шапки. За да не се разроши през нощта, хубавата им кестенява коса бе препасана с широка лента. От бялото облекло и от белия венец около челата им лицата им изглеждаха още по-невинни. Сирачетата се смееха и си приказваха. Макар и от малки да бяха изпитали страдания, те бяха запазили свойствената за годините им веселост. Понякога си спомняха за майка си и се натъжаваха, но скръбта им не бе горчива — това бе по-скоро меланхолия, която те търсеха, за тях майка им, която обожаваха, не бе умряла, а само отсъствуваше.
В набожните работи те бяха невежи почти колкото Дагоберт, защото в пустинята, където бяха живели, нямаше нито църква, нито свещеник. Те вярваха само, че Бог е праведен и добър, милостив към майките, чиито деца остават сираци, и благодарение нему те винаги могат да ги виждат. Тази простодушна измама караше момичетата да вярват, ме майка им бди над тях. Това беше цялото богословие на Роз и Бланш.
Тази вечер двете сестри си говореха и чакаха Дагоберт. Разговорът беше важен за тях, защото от няколко дни те имаха една тайна. Голяма тайна, която разтупваше моминските им сърца, раздвижваше техните млади гърди, изчервяваше бузите им и караше големите им сини очи да се изпълват с безпокойство и блян.
Роз беше на края на леглото, ръцете й лежаха под главата, а Бланш, облегната върху лактите си, я гледаше и говореше:
— Вярваш ли, че и тази нощ ще дойде?
— Да, защото вчера ни обеща.
— Той е много добър и ще удържи на думата си.
— И е толкова хубав с тази дълга къдрава коса!
— И колко името му приляга на лицето му!
— А каква приятна усмивка и какъв сладък глас, когато каже: „Деца мои, благодарете на Бога, че ви е дал една душа. Каквото други търсят другаде, вие го намирате в себе си.“
— Защото двете ви сърца правят едно, добави той.
— Какво щастие за нас, сестро, да си спомняме думите му.
— Когато виждам как го слушаш, като че ли аз го слушам, огледало мое! — каза Роз усмихната и целуна сестра си по челото. — И когато той говори, очите ти… или по-добре очите ни, стават големи, устните ни се движат, все едно повтаряме в себе си всяка негова дума. И не е чудно, че помним всичко, което той ни е казал.
— То е толкова хубаво, толкова благородно, толкова великодушно!
— Докато говори, в нас се пораждат добри мисли, нали сестрице? Стига само винаги да си ги припомняме…
— Бъди спокойна, те ще останат в сърцето ни, както малките птички в гнездата на майките си.
— Знаеш ли, Роз, за нас е голямо щастие, че ни обича и двете.
— Не може да бъде другояче, защото имаме едно сърце.
— Как ще обича Роз, без да обича Бланш?
— Какво щеше да стане с другата, изоставената!
— А после нямаше да знае коя да избере…
— Ние толкова си приличаме, че…
— И за да не се чуди — каза Роз усмихнато — той ни е избрал и двете.
— Така не е ли по-добре? Той самичък обича нас, ние двете обичаме него. Дано да го видим и в Париж…
— Особено в Париж… Колко хубаво ще бъде ако е с нас и с Дагоберт в този голям град. Ах, Бланш, колко хубаво ще бъде!
— Париж ли? Той трябва да е като златен…
— В такъв град всички трябва да са щастливи. Щом е толкова красив…
— Само че ние, сирачетата, ще посмеем ли да влезем в него? Как ще ни посрещнат?
— Да…, но нали всички са щастливи, значи там всички трябва да са добри.
— И ще ни обичат?
— А след това ще бъдем с нашия приятел с русата коса и сините очи.
— Той не ни каза нищо за Париж…
— Не се е сетил. Тази нощ ще трябва да го попитаме за това.
— Ако е съгласен да говори, защото, както знаеш, често обича да ни гледа и да мълчи.