След тези думи, прекъсвани от плач и изречени трескаво, настана кратко мълчание, през което докторът избърса сълзите си. Адриана бе захлупила лице в шепите си, но изведнъж изправи глава и се поуспокои.
— Господин Баление — каза тя трогателно, но с достойнство. — Не помня какво съм ви казала преди малко, страхът ме бе обхванал… Вече дойдох на себе си. Знам, че съм в ръцете ви и нищо не може да ме спаси. Толкова голям неприятел ли сте ми? Наистина ли се боите своенравието ми да не се превърне в лудост или участвувате в някакво дяволско съзаклятие? Признавам се за победена… Каквото и да поискат от мен, ще подпиша… Давам ви дума, а знаете, че държа на нея… Това означава, че нямате интерес да ме държите тук. А ако наистина вярвате, че разсъдъкът ми е застрашен, то аз ще ви повярвам. Аз съм в ръцете ви, сама, без приятели, сляпо ви се доверявам… Спасител ли сте или мъчител? Не знам, но ето ви бъдещето ми, ето ви моят живот, вземете го…
Тази сърцераздирателна покорност, предизвикана от отчаяно доверие, нанесе последен удар на нерешителността на Баление. Силно развълнуван, без да мисли за последствията от онова, което щеше да извърши, поиска да успокои Адриана. Разкаянието и благосклонността проличаха върху лицето на господин Баление. Когато той приближи до госпожица Кардовил, за да хване ръката й, един тънък и ясен глас прозвуча зад вратата:
— Господин Баление…
— Родин!… — промърмори уплашено докторът. — Той ме е подслушвал…
— Кой беше това? — попита младата жена.
— Един човек, когото помолих сутринта да отидем до манастира „Света Богородица“… Той е съвсем близо до тази къща.
— Какво друго ще ми отговорите?
След кратко мълчание, през което докторът погледна към вратата, той отговори развълнувано:
— Винаги съм бил онова, което съм… Приятел, който не може да ви излъже.
Адриана побледня. Тя протегна ръка към господин Баление и му каза, като се опитваше да остане спокойна:
— Благодаря ви… Ще бъда храбра. Дълго ли ще чакам?
— Може би един месец… Самотата, размисълът, редовният живот и приятелските ми грижи… Успокойте се! Ще ви бъде позволено всичко, което е възможно. Ще се грижат добре за вас… А ако тази стая не ви харесва, ще ви дадат друга…
— Какво значение има стаята — отговори отчаяно Адриана.
— Бъдете смела! Няма за какво да се отчайвате!
— Вие може би нарочно говорите така… — отговори Адриана натъжена. После добави. — Дано се видим по-бързо, скъпи господин Баление! Единствената ми надежда е у вас…
Главата клюмна върху гърдите й, тя отпусна ръце на коленете си и застина на крайчеца на леглото неподвижно.
— Луда… — каза си тя, когато господин Баление излезе от стаята. — Може би наистина съм луда…
Спряхме се върху този епизод по-дълго, отколкото той заслужава да се размисли върху него.
По-нататък ще кажем мнението си за създаване на специален контрол от гражданската власт, който ще надзирава от време на време над заведенията, определени за лудите, както и за други не по-малко важни места…, като например, някои женски манастири, с които скоро ще се занимаем.
VIII част
Изповедникът