I глава
Предчувствия
Докато всичко това се случваше в болницата на господин Баление, други неща ставаха в същия час на улица „Brise Miche“, в къщата на Франциска Балдуин. Камбаната на църквата „Сен Бери“ удари седем пъти. Денят бе студен, скреж и лед покриваха прозорците на тъмната стая, в която живееше жената на Дагоберт.
Франциска още не знаеше, че синът й е арестуван. Чака го дълго през нощта с нарастващо неспокойствие, но към три часа след полунощ, капнала за сън, тя легна на един сламеник до леглото на Роз и Бланш. Щом се съмна, тя изтича с надежда в стаята на Агрикол, мислейки, че вече се е прибрал.
Роз и Бланш вече се бяха облекли. Стояха самички в студената и мрачна стая. Сърдитко лежеше до изстиналото огнище и наблюдаваше изпод око двете сестри. Те бяха забелязали страданията на Дагобертовата жена — видели я бяха да се разхожда и да си приказва сама, да се ослушва при най-малкия шум откъм стълбите и често да коленичи пред Разпятието, което бе окачено на една от стените. Сирачетата вярваха, че когато тя се моли за сина си, тя прави това и за техните души.
Един ден след внезапното потегляне на Дагоберт за Шартър, Франциска присъствува на събуждането на Роз и Бланш и ги накара да кажат утринната молитва. Те отвърнаха, че не знаят никакви молитви и винаги се молеха за майка си. Изненадана, Франциска започна да им говори за катехизиса, за миропомазването, за причастието, а двете сестри я слушаха смаяно, защото нищо не разбираха от думите й. Госпожа Дагоберт, уплашена за душите им, попита дали поне са кръщавани. Те отвърнаха, че не знаят, защото в сибирското село, където бяха родени по време на заточението на майка им, нямаше нито църква, нито свещеник. Франциска се измъчваше, защото според нея двете момичета бяха безбожнички, осъдени, без да са виновни, на вечни страдания. Тя заплака, прегърна ги и се зарече, че ще се погрижи за спасението им, колкото и да бе изненадана, че мъжът й не се бе погрижил за това по пътя. Което беше вярно.
Когато отиде на литургия, Франциска не посмя да вземе момичетата със себе си, защото непознаването на християнските задължения можеше ако не да съблазни присъствуващите, поне да бъде от полза за някои от тях. Но Франциска дълго се моли за спасението на двете момичета, които не подозираха, че душите им се намираха в такова незавидно положение.
Роз и Бланш бяха сами в стаята. Те бяха облечени в черни дрехи, а лицата им бяха повече замислени, отколкото тъжни. Макар да бяха научени да живеят скромно, с пристигането си на улица „Brise Miche“, те останаха изненадани като сравняваха бедната къща с онова, което си бяха представяли за Париж, златния град на мечтите им. Налегнаха ги сериозни за годините им размисли. Като наблюдаваха тази беднотия, сирачетата започнаха да размишляват, но не като деца, а като възрастни жени. Благодарение на здравия им разум и на благородните им сърца, на чувствителния им и храбър характер, за едно денонощие те размислиха върху много неща.
— Сестро, — каза Роз на Бланш, когато Франциска излезе от стаята. — Тази добра жена е много неспокойна. Забеляза ли как плачеше и се молеше?
— Забелязах и се питах каква е причината…
— Страхувам се, че я узнах. Може би причината сме ние…
— Защото не сме кръщавани и не умеем да се молим ли?
— Тя много страда от това. Трогнах се, защото това показва, че ни обича. Но не разбрах каква опасност ни грози…
— Аз също, сестричке. Ние се стараем да не правим нищо, което би наскърбило мама, която ни вижда и чува…
— Обичаме онези, които ни обичат. Никого не мразим, подчиняваме се на всичко, което дойде до главата ни… Какво лошо правим и на кого?
— На никого… Нали знаеш, че и да искаме, не можем… Затова ти казах, че се страхувам да не би ние да сме причината за неспокойствието на жената на Дагоберт.
— Не е възможно!
— Чуй ме… Вчера госпожа Франциска реши да закърпи торбите, но след половин час каза, че вече не може да шие, не вижда добре… Тя вече не може да работи…
— Агрикол е толкова добър… Весел, жизнерадостен и щастлив, защото помага на майка си. Достоен брат на нашия ангел Гавриил.
— Помниш ли, че Дагоберт ни каза, че няма да имаме пари, когато стигнем в Париж? И той като жена си не може да печели пари. Какво ли може да прави един стар войник като него?
— Той може само да ги обича и да се грижи за нас…
— Значи и той ще легне на ръцете на Агрикол, защото Гавриил е беден свещеник, който няма нищо и не може по никакъв начин да помогне на онези, които са го отгледали. Всичко трябва да прави Агрикол…