— Задължението да се грижи за майка си и баща си той изпълнява с удоволствие.
— Но на нас не ни е задължен с нищо! Той се грижи за нас, защото нямаме никакъв близък на този свят… Какво значение има, че баща ни е дук и маршал на Франция, както разказва Дагоберт… Напразно се надяваме на този медальон… Докато баща ни не се появи тук, ние ще си останем бедни сирачета, принудени да бъдем бреме на тези добри хора, на които дължим толкова много и които живеят толкова бедно… Вчера госпожа Дагоберт, когато видя, че Сърдитко яде, каза: „Боже мой, това куче яде колкото един човек“. Така го каза, че ми се доплака. Тези бедни хора, на които ние вече започнахме да тежим…
Двете сестри се спогледаха тъжно.
— Разбирам… — обади се Роз след кратко мълчание. — Не трябва да бъдем в тежест на никого. Докато се реши съдбата ни, ние сме дъщери на работник. Дядо ни не беше ли занаятчия? Хайде да си намерим работа, за да се прехранваме. Колко е похвално и весело да си изкарваш хляба с труд!
— Ти ме изпревари! — Бланш прегърна Роз. — Мислех същото. Когато вчера госпожа Дагоберт каза, че не вижда, аз те погледнах и се видях в очите ти… Ако старата жена си е загубила зрението, то дъщерите на маршал Симон виждат добре и за нея.
— А и дъщерите на маршал Симон не са със съвсем вързани ръце — усмихна се Роз.
— Винаги мислим еднакво! Но ако Дагоберт и жена му кажат, че не е работа на дъщерите на един френски маршал да кърпят торби, тогава какво ще правим?
— Измислих! — извика Роз. — Нали си спомняш онази млада шивачка, която наричат Гърбавото и която е толкова добра… Ще я попитаме как да си намерим работа.
— Добре, Роз. Разбрахме се. Ще кажем тайната си на Гърбавото. Тя е добра и ще ни помогне.
— Баща ни ще остане доволен от нас, когато си дойде.
— И ще ни похвали, че се грижим за себе си, все едно нямаме никого на този свят…
— Боже мой! — извика Роз, настръхнала от думите на сестра си. — Каква ужасна мисъл. Като каза това, помислих си, ме ще ни сполети някакво нещастие.
— Какво ти става?
— Добре, че когато бяхме в затвора, не ни отделиха… Но ако случайно ни разделят от Дагоберт, оставаме без средства в този голям град…
Момичетата замълчаха. Лицата им побледняха и след кратко мълчание Роз изправи глава:
— Боже мой! — каза тя през сълзи. — Защо сърцето ми се изпълва със скръб, като че ли това нещастие ще ни сполети…
— И аз предчувствувам това. И какво ще правим тогава?
— Бланш, остави тези черни мисли. Нали сме у Дагоберт, сред добри хора.
— Може и за добро да е… Тази бедна къща ще ни се стори още по-добра, защото ще ни запази от всичките ни страхове. А когато започнем да работим и се уверим, че не тежим на никого… Какво ще ни е необходимо, докато дойде баща ни?
— Нищо… Но защо ни дойде тази мисъл?
— Дали ще намерим тук приятели, които ни обичат? Откъде ни хрумна, че ще останем самички в Париж! Не е възможно да ни сполети такова нещастие, нали?
— Не е възможно — отвърна Роз. — Така щяхме да отговорим и един ден, преди да убият Смешльо в онова немско село. Нали си имаме Дагоберт, който ни закриля, от какво тогава да се боим? Спомни си, че два дни след онзи случай бяхме арестувани и затворени в Лайпциг.
— Ох, сестро, не говори… Страх ме е…
Двете сирачета мило се прегърнаха, въпреки че страхът не ги бе напуснал. Безпокойството, което изпитваха, бе наистина дълбоко, странно и необяснимо като тъмните предчувствия, които ни заплашват, без да знаем защо. А също и като зловещите провидения, които често хвърлят злокобна светлина върху тайнствените дълбочини на бъдещето.
Странни и необясними предчувствия, които се забравят в мига, в който се усетят, но които по-късно, когато се осъществяват, се появяват непрекъснато в ума ни с цялата си ужасна фаталност.
Дъщерите на маршал Симон още страдаха от мислите, които бе възбудил този разговор между тях, когато госпожа Дагоберт слезе от стаята на сина си и влезе при тях с променено от болка лице.
II глава
Писмото
Когато Франциска влезе в стаята, лицето й беше толкова променено, че Роз възкликна:
— Боже мой, какво ви е, госпожо?
— Уви, скъпи госпожици, не мога повече да крия от вас — рече Франциска и сълзите й закапаха. — Не съм виждала сина си от вчера, чаках го да дойде за вечеря, както винаги, но го няма. Не исках да разстройвам и вас. От десет години насам никога не си е лягал преди да ме прегърне. Чаках го до късно през нощта пред вратата, ослушвах се, дано чуя стъпките му, но все не идваше и най-сетне задрямах на сламеника. Сега проверих дали не се е върнал тази заран, както се надявах…