— Да. И тогава погледът му ми припомня погледа на нашата майка.
— Колко ли ще е щастлива от това, което ни се случва. Защото тя ни гледа!
— Ако ни обичат толкова силно, то без съмнение, ние го заслужаваме.
— Колко си славолюбива — каза Бланш, докато галеше косите на сестра си, паднали върху челото й.
— Как мислиш, не трябва ли да разкажем всичко на Дагоберт? — попита Роз след кратко мълчание. — Ние му казваме всичко, както казвахме и на мама. Защо да крием от него?
— Особено такова голямо щастие…
В това време кучето пак изръмжа глухо.
— Сърдитко, ела тук! — рече Бланш.
Кучето се изправи, изръмжа още веднъж, приближи и сложи върху леглото умната си голяма глава, като от време на време поглеждаше към прозореца.
— Защо лаеш, Сърдитко? — Бланш шеговито дръпна ухото му.
— Винаги е неспокоен, когато го няма Дагоберт. Струва ми се, че Дагоберт много закъсня и не дойде да ни каже лека нощ.
— Дагоберт е много добър, винаги се грижи за нас. Ние ставаме лениви, а той за всичко си блъска главата.
— Какво нещастие, че не сме богати, за да може той да си почине!
— Ние винаги ще си останем бедни сирачета, сестрице.
— А този медальон?
— Ако нямахме тази надежда, щяхме ли да предприемем такова дълго пътуване.
— Дагоберт обеща тази вечер да ни разкаже всичко…
Тя не можа да продължи, защото в този момент стъклото на прозореца се пръсна на парчета. Момичетата изпищяха от страх, а кучето се спусна към прозореца и започна яростно да лае.
— Божичко! Какво ли е това? — пошепнаха двете. — А и Дагоберт още го няма.
Изведнъж Роз се вкопчи в Бланш и изпищя:
— Слушай! Някой се качва по стълбата. Не е Дагоберт, чуваш ли колко са тежки тези стъпки. Сърдитко, бързо ела тук да ни пазиш!
Дъските в малкото коридорче пред вратата скърцаха силно под тежките стъпки. След малко нещо тежко се строполи пред нея и я разклати. Двете момичета, вцепенени от страх, се спогледаха, когато вратата се отвори и се показа Дагоберт.
— Какво ви е? От какво сте уплашени? — попита войникът.
— Да знаеш какво се случи преди малко, а и не познахме стъпките ти. Сториха ни се много тежки…
— Ех, страхливки, ами че аз не мога да се изкачвам по стълбите като петнайсетгодишно момче. Освен това носех на гърба си и сламеника, който хвърлих пред вратата ви, за да си легна, както правя винаги.
През всичкото това време кучето лаеше срещу прозореца.
— Защо Сърдитко лае така? — попита войникът.
— Не знаем. Преди малко се счупи стъклото на прозореца.
Дагоберт отвори прозореца, надвеси се навън, но не видя нищо, освен мрачната нощ и освен пищенето на вятъра чу нищо друго.
— Сърдитко, — каза той на кучето и му посочи прозореца — Хайде, старче, скочи и търси.
Доброто куче веднага изскочи през прозореца, който бе само на осем стъпки над земята. Дагоберт се показа отново и започна да насъсква кучето с глас и с ръце:
— Търси, старче, търси. Ако има някой, хвърли се отгоре му. Зъбите ти са добри, не го оставяй, докато не слезна долу. — Обърна се към момичетата, които неспокойно следяха движенията му, и попита: — Не забелязахте ли как се счупи прозорецът?
— Не, Дагоберт. Както си говорихме, чухме трясък и стъклата се пръснаха в стаята. Стори ми се — добави Роз — че някакъв похлупак се блъсна изведнъж в прозореца.
Дагоберт разгледа внимателно решетката и забеляза само дълга и подвижна кука за затваряне отвътре.
— Вятърът е силен — каза той. — Вятърът е блъснал похлупака и тази кука е строшила стъклата. Кой друг би имал полза. Успокойте се сега.
— Много се уплашихме — каза Роз.
— Сигурно. Но сега от прозореца може да ви духа — каза войникът. После взе от стола кожуха, закачи го на куката, а с полите му запуши доколкото можа счупеното.
— Благодарим ти, Дагоберт! Толкова си добър.
Едва тогава Роз забеляза бледото лице на войника.
— А на теб какво ти е? Защо си толкова бледен?
— Нищо ми няма — отговори войникът неуверено, защото не можеше да лъже. После измисли как да прикрие вълнението си. — Безпокои ме вашият страх, защото вината е моя…
— Твоя?
— Ако не се бях забавил толкова на вечеря, щях да съм тук, когато се е счупил прозорецът и нямаше да се уплашите. А сега, деца, имаме да говорим — каза Дагоберт, взе стол и седна близо до двете сестри. — Спи ли ви се?