Франциска продължаваше да стои коленичила пред изповедалнята. Една от страничните решетки се отвори и се чу глас. Това беше свещеникът, който от двадесет години изповядваше жената на Дагоберт и имаше огромно влияние над нея.
— Получи ли писмото ми? — попита той.
— Да, отче.
— Много добре, казвай сега…
— Благослови ме, отче, защото съм съгрешила.
Гласът изрече необходимата благословия.
Франциска отговори, както подобава „Амин“, прочете молитвата си за покаяние от „изповядвам се“ до „съгреших“, разказа как е изпълнила последното си покаяние и започна да изброява новите си грехове оттогава насам. Тази превъзходна жена, тази вечна мъченица на труда и майчината обич мислеше, че винаги греши. Страхът, че е извършила някакви дребни грехове, непрекъснато измъчваше съвестта й. Това кротко и любящо същество, посветило целия си живот на другите, сега трябваше да си почине с умиротворена душа, но то се смяташе за голяма грешница и живееше в непрестанно терзание, защото се съмняваше в спасението си.
— Отче — каза Франциска със задавен глас, — завчера съгреших, защото не изчетох вечерната си молитва. Дойде си мъжът ми, с когото бяхме разделени години наред. От вълнение и радост извърших този голям грях, за който се разкайвам.
— Друго? — попита гласът строго и Франциска изтръпна.
— Коря се, че извърших същия грях и вчера вечерта. Бях много притеснена. Синът ми не се върна. Чаках го и времето мина в тревоги.
— Друго? — каза гласът.
— Изповядвам се, отче, че цяла седмица лъгах сина си. Заради слабото ми здраве, той ме кара да пийвам винце на обяд, а аз предпочитам да го оставя за него, защото той много работи и има повече нужда от мен.
— Друго?
— Когато тази сутрин разбрах, че клетият ми син е арестуван, вместо да понеса с почит и признателност новото изпитание, изпратено ми от Бога, аз за малко се разбунтувах и в скръбта си упрекнах Господа.
— Лоша седмица — каза гласът все по-строго, — лоша седмица. Все си предпочитала създанието пред създателя… Продължавай.
— Да, отче. Зная, че съм голяма грешница и се боя, че ме заплашват още по-големи грехове.
— Говори.
— Мъжът ми доведе от далечния Сибир две малки сирачета, дъщерите на маршал Симон. Вчера сутринта ги накарах да се помолят и с ужас и отчаяние разбрах, че не знаят нито едно тайнство на вярата, макар да са на петнадесет години. Те не са приели нито едно тайнство, дори не са кръстени… Още не са кръстени!
— Те са идолопоклоннички! — извика гласът ядосано.
— Това ме отчайва, отче, защото аз и мъжът ми, като техни настойници, ще поемем греховете, които могат да сторят, нали?
— Разбира се, защото вие заемате мястото на онези, които трябва да пазят душите им. Пастирът е отговорен за стадото си — рече гласът.
— И когато те извършат смъртен грях, значи аз и мъжът ми също ще съгрешим смъртно, нали, отче?
— Да. Вие замествате родителите им, а майката и бащата поемат всички грехове, извършени от децата, защото не им е дадено християнско възпитание.
— Горко ми, отче! Какво да сторя? Съветвам се с теб като с Господ. Всеки ден и всеки миг, който момичетата прекарват в идолопоклонничество, може да ускори вечната им гибел, нали така отче?
— Да. И тази страшна отговорност сега тегне върху теб и върху мъжа ти. Вие сте ги приели в душите си…
— Горко ни! Боже мой, смили се над мен — разплака се Франциска.
— Не бива да се отчайваш толкова — продължи гласът по-кротко. — Щастливи са тези нещастници, че ви срещнаха по пътя си. Ти и мъжът ти ще бъдете добър и свят пример за тях. Мъжът ти едно време беше безбожник, но сега изпълнява християнските си задължения, нали?
— Трябва да се молим за него, отче — каза Франциска натъжена, — още не е постигнал божията благодат, както и синът ми. Ах, свети отче — рече Франциска и избърса сълзите си, — това е най-тежкият ми кръст.
— Което ще рече, че нито мъжът ти, нито синът ти изпълняват християнските си задължения — каза гласът замислено. — Това е много важно, много важно. Нещастните момичета трябва да се възпитават християнски. Ако останат у вас, на всяка крачка ще имат пред очите си лош пример. Пази се, казвам ти… Отговорността ти е голяма…